Бестселърът „Влакът на сираците“ от Кристина Бейкър Клайн тръгна по българските книжарници

Няколко месеца делят Моли от осемнадесетия й рожден ден и отпадането й от системата за приемна грижа. Почасовата работа при възрастната вдовица Вивиан е последната й възможност да се спаси от живот на улицата. Въпреки това, Моли не гори от желание да помага на старицата да подреди спомените и вещите си на тавана. Претъпканото с кашони помещение крие следи от бурно минало. Минало, което сближава Моли и Вивиан по неподозиран начин. Така се завръзва сюжетът книгата на Кристиян Бейкър Клайн “Влакът на сираците”, която вече е на книжния пазар у нас под знака на ИК Хермес. Тя се задържа в Топ 10 за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ в продължение на 30 седмици, пет от които под №1!

Ето и истинската история на влаковете на сираците

Между 1854 и 1929 година влакове превозват над 200 000 осиротели и изоставени деца в търсене на приемно семейство. По-голямата част от тях са били деца на емигранти от Ирландия, Италия и Полша, транспортирани от градовете по източното американско крайбрежие до Средния запад. Често са ги принуждавали да работят, за да се отблагодарят за покрива над главата си и нищожните дажби храна, които осиновителите им осигуряват. Основателят на програмата – Чарлс Лоринг Брейс – смятал, че само по този начин децата ще се научат на труд, дисциплина и зачитане на християнските семейни ценности.

Движението на влаковете на сираците е целяло избавянето на децата в неравностойно положение от бедността и лишенията, на които са обречени. Несигурността и страхът от неизвестното обаче са им причинили емоционални травми и са ги белязали за цял живот. На гарите децата били оценявани от бъдещите приемни родители по външния им вид, състоянието на зъбите и очите, силата (с оглед извършването на тежък физически труд) или интелигентността и темперамента им (с оглед извършването на домакинска работа). Бебетата и по-големите момчета били предпочитани за сметка на момичетата.
Избраните деца ставали част от приемни семейства, но били поставяни на изпитателен срок. Ако получели одобрение, се задължавали да работят, за да си заслужат прехраната. Отхвърлените деца продължавали пътуването си във влаковете на сираците. Някои били приемани топло от осиновителите си, но други били принуждавани да извършват тежък труд, за който не са емоционално и физически подготвени. В резултат на това много от тях загубили чувство за принадлежност.

Кристина Бейкър Клайн научава за влаковете на сираците, докато гостува на свекърва си във Фарго, Северна Дакота. Там тя прочита разказ за нейния баща и четиримата му осиротели братя и сестри, за които се грижело приемно семейство, което по-късно ги осиновило. Въпреки че се оказва, че те не са пътували с влака на сираците, историята събужда любопитството й. Тя е поразена и шокирана от мащаба на движението.

Авторката се среща с шестима от „пътниците на влака“, както самите те се наричат, и научава от първо лице историята им. Всички те са на възраст между деветдесет и сто години. Разказите им я изпълват с възхищение към техния кураж, сила на духа и начина, по който възприемат този необичаен и малко познат епизод от американската история.

Деца чакат на опашка, за да се качат във влак на сираците.

В продължение на десетилетия повечето пътници са вярвали, че е имало само един влак на сираците. Не са и предполагали, че са били част от голям седемдесет и пет годишен експеримент!

Цели две години след появата си на пазара романът заема четвърта позиция в най-престижната американска класация. Само в САЩ от него са продадени над милион и половина екземпляра. Правата му са откупениот 28 страни по света.