Отбелязваме 161 години от рождението на Стефан Стамболов

Пловдивчани отбелязаха 161 години от рождението на българския държавник Стефан Стамболов. На площада пред Общинта, който носи името му, пловдивчани  положиха цветя пред паметника на бележития българин, който ще остане в историята ни и като политик, поет и журналист. F2F TV избира да ви разкаже за него чрез част от словото на  директора на Историческия музей под тепетата д-р Стефан Шивачев. „Възвеличаван или обругаван, признат или отречен, той е държавникът, необходим на България във времето, когато трябва да се защити нейната самостоятелност и да се открие пътят на икономическия просперитет” – припомня историкът. И още:

“Стамболов е роден на 31 януари 1854 година в старопрестолния град Търново. Той е само на 17 години, когато по време на Църковния събор в Цариград се втурва в българската история с пламенна реч, бунтовни жестове, смелост и амбиции. На 20 вече е включен в състава на Българския революционен централен комитет и му е възложено да се заеме с възстановяването на вътрешната революционна организация, силно разстроена след обесването на нейния създател Васил Левски. По това време неговите стихове разтърсват съвестта на цял един народ. Иван Андонов пише за него:

„ТОВА БЕШЕ ЕДИН ИСПОЛИН, ЗА КОГОТО МАЙКА БЪЛГАРИЯ ПЕТ ВЕКА СЕ Е МЪЧИЛА, ДОДЕТО ГО РОДИ.“

На 21 години оглавява подготовката на Старозагорското въстание. При подготовката на Априлското въстание той е апостол на Първи революционен окръг с център Търново.

На 24 Стефан Стамболов доживява Освобождението и се отдава на политическа кариера.

Току-що станал на 30 години, е избран за председател на Народното събрание. По време на Сръбско-българската война той напуска столицата и е на бойното поле сред сражаващите се български войници и офицери.

В трагичните дни на преврата през август 1886 година Стамболов отхвърля опитите да бъде подкупен от руските дипломати и заедно с подполковник Сава Муткуров възглавяват контрапреврата и възстановяването на българския княз на престола. След абдикацията на княза Стамболов като първи регент поема съдбините на България. Неговият биограф Антон Страшимиров чертае образа му: „Той е човек на вдъхновеното действие, но не и на екзалтацията. Не пристъпва към своите начинания нито само със сърцето си, нито само със своя разум. Той е съчетание на свръхдуховна сила с подсъзнателен предусет.“

Стамболов е роден политик, без да е специално школуван държавник. Като бивш руски възпитаник, той храни големи симпатии към руския народ, но когато трябва да защити независимостта на България от домогванията на руския царизъм, той не се спира и пред разрива с Освободителката.

От 20 август 1887 година Стефан Стамболов е министър-председател на България в продължение на седем години. Стамболов поема пълната отговорност за управлението на страната и за нейната съдба – той не се крие нито зад гърба на короната, нито зад Народното събрание. Тогава от свои и чужди е наричан „спасител на България“ и „кървав диктатор“, „българският Бисмарк“ или „балканският Робеспиер“. Тези противоречиви оценки, тия две лица на един и същи човек, ще останат да тегнат върху поколенията чак до наши дни.

Но никой не може да оспорва заслугите му, че е първият български държавник, който поставя основите на модернизацията на страната и действителното начало на покровителство на родната индустрия. България става истинска държава едва при Стамболов, когато е извоювано правото решенията за българите да се вземат в София, а не в Цариград или Санкт Петербург.

Няма друг държавник, който така плътно и релефно чрез своето дело да е обобщил дългосрочно българската национална стратегия. Стамболов е държавник, който не съзерцава и анализира, а твори историята. Той е убеден, че българският народ има собствен, самостоен и независим път на развитие.

По ирония на съдбата куршумите и ятаганът започват по-опасно да свистят около главата на Стефан Стамболов по времето, когато седи в креслото на министър-председателя, отколкото във времената на Старозагорското и Априлското въстание. Убийството на Стефан Стамболов в началото на юли 1895 година става преломен момент в новата история на България с последстващото ликвидиране на жизнено важни принципи на българската национална стратегия и политика.

Днес ние свеждаме глава пред революционера и държавника, чието верую беше:

„Всичко е добро, което е добро за България“.