То беше голямо извращение, Жулиета

Плакатът

Навръх Никулден, когато се почита същия оня Никола, който в края на годината обикаля с чувал с подаръци домовете и ги раздава според заслугите, в Пловдивския театър ще ловят шарани. Защо – приятно четене.

На 6 декември е премиерата на „То беше чучулига, Жулиета“. Пиесата е от израелския драматург Ефраим Кишон, а на сцената се играе версия в превод от Владко Мурдаров. Режисьори са тандемът, кръстил себе си offensicht – Борислав Петранов и Щефан Флеминг. Някои зрители вероятно са попадали на другата тяхна постановка в театъра – „Sex без захар“. Сценографията и костюмите са на Петър Митев, а музиката и песните са на Иван Драголов. Ролите са поверени на Елена Атанасова, Симеон Лютаков и Петър Тосков.

Ако ползвате сайта като афиш и тази информация сте търсили и тя ви е достатъчна да направите своя избор, можете да спрете с четенето дотук. Защото по-надолу следва критика за представлението, което не просто счупи тъпомера, ами изкърти и стойката му.

От сутринта остротата на перото ми раздира виртуалния лист с черновата на този текст, принуждавайки ме да започвам отново и отново. С поглед от различни ъгли. Защото дотолкова преживяването беше втрещително (в негативен план), че дори създаването на причличен материал се оказа плод на нечовешко усилие.

Признавам си – въпреки всичко, опитах да открия някакво зрънце положителност, за което да се хвана и около което да изградя тезата си. Не се получи, защото е толкова малко и толкова недостоверно, че е абсурд някой да му повярва. А целта на журналистите е да разказват историите такива, каквито са, а не както някой би искал да са. Но да се върнем към постановката.

Първото нещо, което привлича погледът, е плакатът. Така е устроен мозъкът ни и по-бързо и лесно приемаме картини. За прегледност съм го сложил по-горе. И както можете да видите и сами, той бележи посредствеността, която е присъща на всички останали аспекти. Като корица на любовен роман – от ония, дето всички са писани в един калъп и забравяш прочетеното веднага щом стигнеш до последната страница. Със заглавие, сякаш извадено от възрожденска песнопойка или читанка, но не и нещо привлекателно, провокиращо, пленяващо. Много се съмнявам някой от клетите зрители да се досети, че това е препратка към пета сцена на трето действие от „Ромео и Жулиета“. Защото онези, които четат такава литература, имам предвид любовна, и за които вероятно е предназначено представлението, не четат Шекспир. Да, може и да знаят кои са Ромео и Жулиета, но едва ли познават в детайли пиесата и творчеството на Шекспир, че да им прищрака нещо. Защото пък пиесата е бъкана с препратки, заемки и цитати не само от „Ромео и Жулиета“, но и от, за удобство, най-разпознаваемите пиеси на Шекспир; споменава се дори и за Шекспировия въпрос (не, не „Да бъдеш или да не бъдеш…“, който е въпрос Хамлет, а въпросът за авторството, за изразеното съмнение, че Шекспир не е автор на приписваните му пиеси).

Тези последните неща застаряващите домакини не ги знаят или са ги забравили, въпреки опитите на застаряващите режисьори да им ги припомнят. Всъщност ставаме свидетели на мишмаш, в който получаваме някакъв ГМО Шекспир във формата на фастфууд, който на всичкото отгоре, за удобство, е и сдъвкан. Целият този бъркоч много силно ми напомня на творчеството на Теди Москов – това може да се харчи в малките театри за алтернативно изкуство в Германия, но тук e България, така че „ай мерси боку, данкешон!“.

Основният проблем е липса на решение, целта е неясна, неясен е и емоционалният отговор, който режисьорите очакват да получат от зрителите (ако въобще очакват някаква), неясна е и таргет групата на това представление, защото то подава неясни и разнопосочни сигнали.

Загадка за мен остава и естетическата и културна стойност на това заглавие. Тайна, която няма никога да бъде разкрита, е и как и защо тази посредствена пиеса намери място в репертоара на театъра. Защото театърът в криза не може и не трябва да си позволява да емитира в пространството продукт със съмнително качество, без ясно предназначение и реална потребност. За никого. Защото „То беше чучулига, Жулиета“ е обида – за зрителите, за театъра, за театралното изкуство, като цяло.

Защото бутафорията, актьорското и режисьорско безсилие и пренасянето от гробница в кабаре (песните), в комплект с клишираното „как времето променя чувствата и отношенията“ се изнизват из клоаката под формата на неподправено лайно. Готово да удари вентилатора. А рекламният текст на представлението гласеше, че „едно е сигурно – ще има много сълзи… но от смях“.

На излизане от театъра, като капак на моето объркване, дочух плач. Някой някъде плачеше. Огледах се – тъмно, студено, празно… няма никой. Но плачът не спираше – тъжен, протяжен, жален… И тогава се сетих кой там, в двора на театъра, плачеше – изгорялото достойнство.