Теории (и контратеории) на разделението
След като вчера в F2F TV Екатерина Костова отказа да разкаже за манифестациите (тази дума не остана ли като част от едно отминало време?), на мен се пада съмнителната чест да застана в опозиция, в контра. Защото така е модерно в България днес – на всичко да има противопоставяне. Затова аз ще разкажа за това, което видях. И почувствах. В събота.
Събота трябваше да е денят, в който големи групи хора се обединяват, за да изразят съпричастността и подкрепата си към идеи и каузи. В деня на толерантността, обаче, станахме свидетели на поредното разделение. Левски срещу ЦСКА, БСП срещу ГЕРБ, управляващи срещу опозиция, София срещу Пловдив, червени срещу сини, протести срещу контрапротести, студенти срещу контрастуденти, мафия срещу…
Обществото е разделено, а разделението и двуполюсните футболни пристрастия, които доскоро се считаха за най-големи, в събота останаха незначителни и почти незабелязани на фона на останалите събития. Не мога да говоря и разказвам за манифестацията в София на Орлов мост в подкрепа на правителството, защото не бях там – за събитието единствено се информирах от медиите. Обаче случайно се оказах в окото на бурята на митинга в Пловдив.
И това, което видях и усетих, беше съвсем същото, което видях и от снимките в социалните мрежи, репортажите по телевизиите и информациите в новинарските сайтове за проявата в София. И всичко това е тревожно.
Тревожно, защото цялостното усещане, беше като панахида. В Пловдив нямаше концерт на Веселин Маринов. В София БСП се извини за възродителния процес, с което открито се призна, че БСП е БКП. Историята сякаш не помни такива случки, а в последните дни все по-ярко прозират призраци и сценарии от събития от предходни години. Сякаш организаторите ясно съзнаваха, че времето им е отминало, че не само нямат настояще,но нямат и бъдеще. Митингите бяха като прощаване.
Тревожно, защото напук на всички учебници по политически маркетинг, според които целта на политиците е, при прилагане на програмата си, да обединяват възможно все по-голям брой хора, станахме свидетели на обратното – организаторите и на двата митинга демонстрираха самодостатъчност. Отново се оказваме в положение, в което обществото, използвано като „полови органи“ на политиката, инструментът, които опрашва и позволява възпроизводството ѝ, е на път да бъде премахнато. Еволюцията е позволила, за пореден път, системата да се самовъзпроизвежда и да си бъде самодостатъчна.
Тези процеси остават скрити, защото се случват на фона на опитите на същата тази политика да насажда непреодолими разделения и различия, като в същото време тя се обединява, за да еволюира. И съвсем скоро ще достигне до момента, в който политиците ще поиската оставката на гражданите.
Съвсем очаквано на митингите беше пълно с хора с празни погледи, които не знаеха къде и защо са попаднали. Хора без усмивки на лицата. Дали защото са били доведени почти насила, под строй и по списък от далечните места, които те начричат свой роден край? Няма да разберем. Но ще усещаме, че в много от тях прозира страх, вместо категоричност или подкрепа. Страх, че ако днес не са тук, утре местната власт ще се стовари върху им с цялата си тежест. Много възрастни хора, много хора от малцинството…
Протестът в Пловив сякаш беше подменен – това не бяха хората, които искат традиционно оставката на Орешарски. Това бяха други хора. Митингът в Пловдив рязко демонстрира разликата между платени и безплатни, организирани и спонтанни. Това е и усещането от митингът в София.
Подменени, защото се случваха с нерелевантни хора, на нерелевантни места. Когато се протестира срещу нещо, някого или пък се изразява подкрепа, това трябва да се случва на мястото, с което се асоциира – пред Президентство, Парламент, пред офиса на банка. Не къде да е, по принцип. Нещата „по принцип“ не довеждат до нищо, те са безцелни. Митингът в Пловдив беше на място,което по никакъв начин не е свързано с поставената цел. По същия начин и в София. Единственото разумно обяснение на въпроса „защо, тогава?“, е „измерване и сравняване на [политическата] немощ“. И снимките от двете събития демонстрират точно това – те категорично противоречат на обявения брой организирани и извозени хора. Но дори и толкова да са, на организирано събитие, обявено за национално и резултирало само такъв малоброен брой участници, е категоричен провал в доверието.
За едно са прави от екипа на г-н Борисов или той самият, пишейки на стената във Facebook: „България рано или късно ще излезе от това блато.“ Но те не знаят, че това ще се случи не благодарение на всички действащи в събота лица, а въпреки тях.
Но за да се случи това, е нужно нещо различно – всеки един от нас, всички ние заедно, всяка сутрин да протестираме. Срещу себе си. Пред огледалото. Смеем ли?
Има ли изход?
С митингите на БСП и ГГЕРБ се потвърждават отново социологичните проучвания за разделението и настоящите нагласи в нашето общество:
– 20% безрезервно подкрепят БСП,
– 20% безрезервно подкрепят ГЕРБ,
– 60% са за предсрочни избори.
На митинга на управляващите Орешарски каза: „Нека бъдем различни, но да бъдем толерантни…” Възможно ли е това при настоящата нагласа в нашето общество?
Поддръжниците на управляващите не могат да се съгласят за предсрочни избори най-вече заради опасенията, че ГЕРБ ще дойде отново на власт, защото служебния кабинет ще бъде назначен под диктовка на Борисов – какъвто според тях беше предишният служебен кабинет посочен от президента Плевнелиев, и изборите затова ще бъдат направени под техен контрол.
Поддръжниците на опозицията не приемат за легитимно настоящето народно събрание, поради агитацията в деня за размисъл преди изборите на 12-ти май.
Преобладаващата част от нашето общество не одобрява действията и поведението на настоящите ръководства на управляващите и на опозицията.
При така очертаващите се основни различия, не е ли приемливо и за трите – условно да ги наречем, „групи на интереси” следното хипотетично решение:
1.Настоящото правителство да изпълнява и ролята на служебно правителство или служебното правителство да бъде съставено и ръководено от Цветлин Йовчев – бивш съветник на сегашния президент и настоящ зам.министър-председател в настоящето правителство.
2.Предсрочните избори да бъдат преди изборите за европейския парламент.
3.Изборите за европейския парламент да се проведат от вече новото правителство избрано след предсрочните избори.
Или както се казва: А дано, ама надали!?