Апостол Делев на 70: Никой не мисли за хората с увреждания, има още много какво да се променя

Aпостол Делев е директор на КСУ “Свети Георги” Пловдив от 23 години, а от почти 40 години е в системата на образованието. Тази седмица е неговия 70-ти юбилей. През по-голямата част от живота си, Апостол се грижи за другите, той е един съвременен герой, чиято история заслужава да бъде вплетена в роман. На въпроса ми защо се занимава с хора с увреждания, той отговаря, че за да разбера, трябва да започне от много далеч, още от раждането си.

Моят живот е за книга. Kогато съм се родил, майка ми не ме е искала. Вече са имали момче – брат ми – и тя е очаквала момиче. Така до 7-мата си година не съм имал име, затова сигурно изглеждам младолик – казва Апостол с усмивка. Като малък ми казваха Тотю, защото дядо ми се е казвал Тома, на 7 ме кръстиха, а аз съжалявах моя кръстник, защото той ме държеше, а аз бях 20 килограма. Той се потеше, майка ми бършеше потта му от челото… Кръстен съм на него. Апостол.

Животът на нашия герой започва безименно, продължава с шеметна за онова време кариера в спорта и музиката.

В 8-ми клас започнах да играя футбол в отбора на гимназията, спечелихме 2-ро място в България. Аз бях вратар. По-късно започнах да играя в пловдивския отбор Марица заедно с Георги Попов- Тумби. Бях вратар на дублиращия отбор. Явно съм бил добър, защото Тумби не можеше да ми вкара дузпа.

С времето тренировките стават 4-часови, затова Апостол прекратява футболната си кариера и се посвещава на музиката.
Свирех на китара. Един ден разбрах, че диригентът на гимназията търси музиканти. Отидох при него и той ми връчи кларинет, на който трябваше да се науча да свиря. Майка и татко не ми позволиха и диригентът ми даде субтромбон -още по-лошо- Вдигах целия квартал на крака. Случайно видях комплект барабани, излъгах диригента, че мога да свиря. Аз бях свирил, но на тенджери…

Поставяйки условие пред родителите си, че ако не свири на барабани, ще се изнесе, Апостол става барабанист в училищния оркестър. През 62-ра ме приеха студент в ПУ, математика и физика. Щях да бъда първият вишист в Кършиака. Когато отидох да се запиша, не знаех какво искам да уча. Записах физика. Преди първи курс имаше задължителна бригада. Свирех всяка вечер на китара – другите сваляха момичета, а аз продължавах да им свиря…

Когато Апостол разбира, че в университета има нов оркестър, животът му става по-безгрижен от всякога. Всички знаеха, че пея и свиря. И макар че барабанистът беше слаб, ме поканиха като певец. Пеех английски и италиански песни. Свирехме по заведения, даже ме поканиха да пея в Милано…

Следват 10-те най-безгрижни години на Апостол, посветени само на музиката.

Запознах се с жена ми в Слънчев бряг. Тя беше танцьорка, най-красивото момиче.
И макар срещата с любимата да трябва да бъде начало на най-сладките години, за Апостол точно това време преобръща живота му завинаги.

През 74-та се роди първото ми дете – Митко. Той се роди със сериозни сърдечни увреждания. Лекарите казаха, че трябва да живеем на чист въздух, за да бъде добре. Тогава спрях с музката, преместихме се в Смолян. Станах учител, за да спася сина си.

Апостол признава, че никога не е искал да става учител, даже записва физика, за да отърве казармата, но и за миг не съжалява, че го е направил за здравето на сина си. Още на втората година става заместник директор, а на третата – директор в основно училище в Община Доспат.

Планината влияеше добре на детето. Бях щастлив от избора си, просто исках да го спася! – казва с носталгия.
През цялото време Апостол се бори да уреди операция за сина си в Германия. Почти всеки ден трябва да ходи до София, а Пловдив е по-близо и затова решава да се върне в родния си град.
Търсих си работа в Пловдив, но нямаше и ми предложиха място в село до Хисар. Съгласих се и пътувах всеки ден. След година заживяхме там.
След време вече успява да се установи в Пловдив. Горе-долу по същото време се усмихва късмета и за операция на сина му в Германия – помага му народния представител Желязко Колев. Дадоха ми пари за заминаването, оперираха го през 82- ра, успешна операция, но много късно. Казаха ми, че ако това се беше се случило като бебе, щеше да бъде най-добре. Той живя до 31 години, което беше невероятно за състоянието му.

И през всички тези години Апостол разбира, че в живота си винаги се е учил от своя син.

Всъщност, именно той му казва за свободното място за директор на Комплекса за социални услуги, който и досега ръкводи. Когато започва, там има само една услуга за хора с увреждания, сега – 23 години по-късно – вече са пет. От нова година – ще бъдат шест. Апостол няма спирачки в работата си.

Имам огромна любов към децата. Аз се грижа за тях, обичам ги, те са моето семейство. Моят син вече го няма и приемам тези хора като мои деца!

Уникалното е, че освен услугите, в Комплекса – пак по идея на Апостол – от две- три години има спорт за хората с увреждания.
Преди няколко години градът започна да развива спорта и аз реших да направя социален спортен комплекс и започнах едно по едно да правя различни неща. Разбрахме, че в Генуа има джудо за лица с психически отклонения и направихме група и тук. Миналата година ни дойде на гости един японец с висок дан в бойните излуства – Гензан Такемура, който беше впечатлен и даже каза, че ще направи същото и в Япония.

Новата задача на Апостол е игрището за мини голф в двора на комплекса. Аз си поставям задачи, които трябва да решавам. Сега е мини голфа, след това ще е нещо друго. Задавам му въпрос защо продължава да работи и кое му дава сили, той ми отговаря:  Имам много силна гражданска позиция,никои не мисли за тези хора с увреждания. Все още нямаме никаква социална политика. Има още много какво да се променя…

Един футболист, а след това музикант, решава да помага на хората, които имат нужда от подадена ръка, а дали продължава да пее…  Продължавам да пея, но като съм сам. Пея и пред децата и колегите си, те също са мое семейство.