ФСБ с уникално шоу в Пловдив снощи… сън ли бе или илюзия?
Хиляди пловдивчани пригласяха на ФСБ в уникалното им шоу на Античния театър снощи. Млада двойка слезе по стръмните стъпала, заоблени от ветровете на времето, за да танцува под звездите на Пловдив на една ръка разстояние от легендарните музиканти, докато пееха „Любовта е стих безкрай, нашепващ нещо свято…“ В публиката се развя трикольор, който предизвика Иван Лечев да възкликне: „Благодаря ви. Ние сме българи, които правим българска музика за българи“.
Мощната енергия на парчетата от времето, когато имаше Студена война и Желязна завеса, раздираше гласа на Румен Бояджиев още от първите минути, когато се появи на сцената с Лечев и Константин Цеков и стана кристално ясно, че тази вечер е за раздаване докрай…
„Искам да бъде както преди“ беше първата песен, изпълнена под дъжд от светлинни ефекти и неистово високи тонове. „България има едно понятие „светло бъдеще“. То не дойде. Вместо него, ние дойдохме в Пловдив с „Вълче време“. И поемаме цялата вина“ – чухме от музикантите. И за пореден път настръхнахме без да е ясно кое ни е провокирало повече – текстът или виртуозния инструментал на парчето, посветено на „медалистите“ от миналото, което преследва няколко поколения българи…„Забрави своите заслуги, сотави място и за нас“ – пееха рефрена от него невероятните трима. Всеки на отделна платформа, но едно цяло като дух и енергия.
„Ще ви представим за първи път на живо песен за Орлов мост, където всеки понякога е мечтаел да лети“, каза Константин Цеков и публиката избухна. Парчето не е ново, но в контекста на всичко, което се случва в последните месеци, може да те разплаче. Защото ако най-яростните протестъри вярваха в българския рок дори наполовина по-слабо, отколкото на чуждестранния, тази песен отдавна щеше да е знаме на недоволните. „Поне един орел да ми даде крила“ е невероятната метафора на вика за освободеност, който и в тези дни се блъска в прозрението, че „…няма да мога и днес да полетя“.
Социален заряд, чувственост, мъдрост и отношение към феновете – всичко това, преплетено в перфектното звучене на комбинацията между смислен текст и професионална до педантичност музика. Това е лицето на ФСБ, което видяхме в Пловдив. Със старите платинени хитове. С акустичната сюита, подбрана специално за града под тепета и посветена на Фреди Меркюри. И с новите парчета, от които „Пак намери ме, вдигни лице към мен“ е нещо повече от обещание за завръщане.
И ще ги чакаме. Защото Вълчето време все някога трябва да се скрие зад ъгъла на живота ни. Нали?
Чувам цигулката на рока на Иван Лечев да отговаря…
Снимки: стажант-фоторепортер Ивелина Попова
