„Където се раждат ангелите“ или как в един метежен ден прочетох приказка за надеждата

Бях студентка, когато излезе първата ми книга. След нея – вече 20 години – предпочитам да разказвам истински истории. Затова повечето хора ме познават като журналист. И когато получих покана от ИК Хермес да представя новото издание на колегите им от Сиела – “Където се раждат ангелите” от Людмила Филипова, ще ви призная, че подходих точно така: журналистически. Сякаш след прочита на книгата ще трябва да направя интервю с автора. За да стигна чрез него по-далече от това да представя личните си впечатления от книгата. Да стигна до причината, която е предизвикала историята. Да докосна емоцията, която е породила думите. Ще го направя, но първо ще ви разкажа за моята среща с красиво илюстрираното двуезично томче.

И така – сюжетът на „Където се раждат ангелите“ може да се разкаже с няколко изречения. Действието в началото на романа, доколкото може да се нарече така, се развива в космическа капсула, която преди столетия е напуснала Земята, за да търси нов дом за хората. След като е била засмукана от Черна дупка, тя се е загубила и се рее безцелно, обричайки последните жители на вече загиналата планета Земя да броят времето до свършването на всичките им провизии. В тези години на загубване в Космоса, жените вече не са между живите, останали са само мъже и едно дете – Момчето. Главният герой на Людмила Филипова, дори няма свое име – вероятно защото и то е изгубено в загиващата надежда, че последните земляни може намерят нова планета за свой дом. Когато остават осем дни до свършване на всички провизии в Капсулата, уредите на нея отчитат планета, на която може да се приземят. Правят го, срещат Жена. И откриват пещера с още хора. В пещерата Момчето забелязва същата рисунка, която носи винаги до сърцето си – като спомен от книгите за неговата загинала планета.

В повествованието, което върви като приказка, Бащата, Главният механик, Капитанът, Жената с козя кожа от планетата, на която се приземяват – също като Момчето и също като в приказките нямат имена. Почти липсват и диалози. Затова пък сме свидетели на непрекъснато бродещите мисли на главния герой, на техните въпроси и отговорите, които намира в книгите. Така те сами се превръщат в герои и в повествование. Макар и въбражаеми, като пълноправни образи могат да се приемат ангелите и космическите пришълци от мислите на Момчето, стъклениците с души и особено тази на Майка му, с която то води непрекъснат диалог.

Пълноправни герои са още книгите, библиотеката, касулата и разбира се, скалната рисунка, която главният герой носи през цялото време до сърцето си. Тя е ключът към историята на Людмила Филипова. Без нея Момчето нямаше как да разбере, че лутайки се в Космоса, последните жители на Земята след унищожението й, всъщност, отново са се върнали на нея. Без скалната рисунка нямаше как да се убеди, че те не са пропътували пространството, а времето. Че краят ги е завел до началото. Че отчаянието ги е върнало при надеждата. И че сътворението се случва вътре в нас, защото от небето са идвали хора, а не богове.

Да почетем заедно от книжката – предлагам ви един цитат, който признавам, че ме развълнува особено и в началото дори не успях да си дам сметка защо.

„Не, не може, не бива всичко да свършва така!“, крещеше в душата си То (момчето). „Защото ако хората винаги сме се връщали на земята, то значи, че не е имало ангели. Или…“
Момчето погали с пръсти снимката, неговите ангели, с които бе живяло, и я притисна до сърцето си. Обърна се към изгрева и прошепна на пробуждащата се планета:
– Но ангелите не умират, нали?
В този миг чу стъпки зад себе си и гласа на баща си:
– Не, момчето ми, не умират! Но най-сетне знаем къде се раждат – не в небето, нито от рисунките, а в сърцата на хората…“

След тези изречения има само още няколко до края на историята. Дочетох ги, затворих томчето и се върнах към реалния свят. Погледнах новините, така, както прави всеки журналист в началото на работния си ден. Все още улавях във въздуха магнетичното въздействие на тази изящна и поетична проза, когато прочетох за вчерашния избор на нов председател на ДАНС, за реакцията на Президента, за протеста, който се организираше в Социалната мрежа. В следващите часове тя буквално се взриви от протестите на хиляди хора, част от които излязоха на Улицата в големите градове на Страната.

Докато пишех журналистическите си материали, аз все още обаче бях под въздействието на „Където се раждат ангелите“. И сега знам защо тези няколко изречения преди финала на романа ме развълнуваха толкова. Защото цялото повествование ме беше откъснало от средата, в която днес живеем: със суетата, заради която искаме да имаме още и още, наранявайки другите хора, разрушавайки себе си и всичко, което ни заобикаля…Бях се почувствала като в капсула, в
която аз съм главният герой, последното дете на Земята – живеещо със спомена за ангели… загубило надежда. Простичкият сюжет, почти наивистичната липса на научна подплата към фантастичния елемент в него, това есеистично връщане към мислите… беше успяло да отключи емоцията, с която се посреща само едно истинско прозрение. Тези редове ми дадоха тази емоция. Емоцията на откровението, че всеки път, губене, лутане, търсене на изход, вярвайки в закрила от нещо, от някого, от някъде, всъщност е приземяване към истината за вечния кръговрат, в който изгревът, новият ден, доброто и ангелите – съществуват в нас и чрез нас, ако имаме сетива да ги видим и позволим да се проявят.

И така – моето първоначално възприемане на текста, за което вече ви казах, се обърна на 180 градуса, в динамичния контекст на това, което се беше случвало край мен, докато съм бродела из редовете на книжката. Внезапно тя стана не поетичният разказ за едно момче, събрало в себе си тъгата на последното дете от земната история, което на ръба на страха си от края, открива дом.

А обратният път, който трябва да поемем, за да оцелеем като хора: пътят, заобикалящ човешката суета и водещ към първичната радост от природата, от простите взаимоотношения, от изкуството, което едновременно е знак и знание. Пътят на твоя личен кръговрат. В който за първи път успяваш дори физически да почувстваш красотата край теб. И да започнеш да сричаш новите уроци на надеждата си.

В този контекст новините изглеждаха други. Благодаря на Людмила Филипова и на нейния най-къс роман за най-дългата история на човеците. И понеже ви обещах интервю с нея,  очаквайте го. Скоро 🙂

Дотогава – просто влезте в книжарница.