Един украинец в Пловдив ни учи да погледнем Стария град с очи на художник

Ако не беше изложбата в пловдивската галерия Хеброс Арт на Вячеслав Есенков “Пловдив – градски пейзажи”, за която получих покана лично от собственичката Таня Банкова, едва ли бих го срещнала. Въпреки че от 1991-ва живее в града под тепетата, рисува, занимава се с пластика, керамика и интериорен дизайн, работи в Театъра и очевидно има доста познати и приятели в арт-средите. Хвърлям бърз поглед на акварелите, които е подредил, докато Юли улавя багрите им с фотокамерата си. После тръгвам към художника, за да науча малко повече за тях и за него.

Благодаря на моята майка, която забеляза, че мога да рисувам – казва Есенков минути след запознанството ни в отговор на въпроса ми кога е разбрал, че може и иска да рисува… След това – учудващо за самата мен – спира да говори затова с мотива, че е много лично и не е небходимо. Опитвам се да разбера още малко за началото – това, което му е било интересно тогава и как стига до нещата, които го вдъхновяват сега. Получавам само усмивка. И репликата, че ако трябва да говори за себе си и това, което е творил, направо се загубва… Аз се загубвам, понеже съм опитвал много неща… казва.

Акварелите ли са последната ви любов, питам. Не, камъка, отговаря Вячеслав Есенков. А тази изложба, продължавам… как я направихте, откога, защо… Въпросът е във визуалната култура, казва художникът. Старият Пловдив е красив с живата линия – камък върху камък… всичко е изградено като мозаечни пана… Значи ли, че не харесвате модернистичното изкуство – провокирам го и искам да допълня, че в картините му виждам перфектната техника на фотографа, избрал гледната точка за запечатване на един единствен миг върху платното… Усмихва се отново и аз не питам, защото усещам, че вече съм разбрала неговата лична провокация в тези картини. Цвят и линия – казва Есенков за Стария Град и допълва – той е по-населен с душа… а публиката има шанс да го погледне с очите на художник… Ако трябва с едно изречение да определите тази своя изложба, какво щеше да бъде то – задавам последния си въпрос. А той отговаря с неизменната си усмивка – Не знам!

 Впрочем, акварелите на Есенков са изпълнени с живот. Може би защото цветът в тях избухва от безкрайно познатите за всеки пловдивчанин пейзажи на Стария град… с калдъръма и възрожденските къщи, и онази знойна липса на хора по тесните улички, следвайки извивките на камъка и дърветата…, която свидетелства единствено за историята, скрита в сенките и полусенките на сезоните… Небрежен рисунък, постигнат с фотографски точно око – нещо като оксиморон, който те предизвиква да погледнеш картините отново. Въздействащи с естествеността си … като смях, който значи само себе си.

Да се разходим в Стария Пловдив… казвам на Юли на излизане от изложбата… за да нарисувам във въображението си моята картина на древния град…

фотограф: Юлиан Георгиев