На повече от 6 хил. км. от дома – едно българско момиче вярва, че децата на Индия някой ден ще я променят

Срещнах я в един курс по английски език за напреднали. Деляхме една маса; а когато и двете се случехме да сме едновременно в час, седяхме една до друга. Аз – почти най-голямата в групата, със семейство, професия, работен и личен бекграунд… Тя – студентка в Пловдивския Университет по социология, тренираща муай-тай, с перфектно произношение и коса в цвета на успокоен огън. Впечатли ме как мисли още тогава. Още тогава ме респектира начинът, по който показваше вярата си в това, което иска да й се случи. Почти година по-късно научих, че е постигнала една от целите си, които сподели с мен на заключителната среща на курса – да замине на мисия като доброволец. Беше в Индия. И я намерих.

С  Татяна Бакалова, момичето от Карлово на 23, което – въпреки отличните си оценки по социология – предпочете да тръгне по света, за да се сблъска face to face с истинската мизерия, разговарям онлайн в началото на 2013-та, когато очакваме, че след несъстоялия се край на света за всички ще настъпи по-духовно време.

Екатерина Костова:  Таня, къде посреща Нова година – на колко км. от България, от близките ти и защо?

Татяна Бакалова: Посрещнах Новата година в малко градче, разположено в северна Индия, до Хималаите. На… повече от колкото ми се иска километри от родителите ми, приятелите и България. Причината, поради която съм в Индия, е желанието ми да съм доброволец тук и ето ме на 6000+км. от дома.

Екатерина Костова: Когато се запознахме, ти наистина искаше да намериш програма за доброволци, за да се включиш в нея. Очевидно, една от целите на 2012-та за теб е случена. Как изобщо ти хрумна да си доброволец?

Татяна Бакалова:  Всичко започна от една презентация на Червения кръст преди 7 години в училището ми. Набираха се доброволци за информационна кампания, свързана с ХИВ и СПИН. Тогава бях на 16. След тази кампания последваха други такива – акции, изложби, проекти… И неусетно осъзнах колко огромна полза има от доброволците и доброволческата работа. Впоследствие се запознах с други доброволци и организации, открих, че неформалното обучение е равносилно на формалното.
Честно казано, не съм планирала да бъда доброволец. Като дете имах съвсем други виждания за живота си, но сега, като осъзнат човек, знам, че това е моят път и това ме прави щастлива.

Екатерина Костова: Първите ти впечатления от работата “на терен”? Не се ли стресна от различността – на бит, темперамент, приемане на света, взаимоотношения?

Татяна Бакалова: Първата ми седмица в Индия беше кошмарна за мен. Знаех, че ще е „различно“, знаех за хигиената, културата, храната. На теория знаех всичко. На практика се чувствах безсилна да преодолея това различие. За този шок допринесе и един ужасяващ случай на изнасилено момиче в градския транспорт. Случи се в първите дни от моя престой тук. Беше ме страх да изляза от квартирата си, но и този страх се преодолява.
Всичко минава, особено, когато се сблъскаш с нещо, което да разбие сърцето ти – децата. Положението на децата тук (и на жените) е стряскащо.

Екатерина Костова: Няма как да не си гъвкава в това, с което си се захванала – но, все пак, не ти ли е идвало да хвърлиш доброволческия жезъл и да се върнеш вкъщи, на топло и сигурно, сред приятели?

Татяна Бакалова: Всеки ден, откакто съм в Индия, мисля за дома си, семейството си, близките си, приятелите и всичко онова, което имам в България. Да, много ми се иска да се върна по-скоро, вкъщи е безопасно, по-лесно, имам всичко, от което се нуждая, не се сблъсквам с мъката на хората.
Тук идва ред на – но, когато един човек си постави цел, то тази цел трябва да се следва, дори и цената да е всекидневна борба със собствената природа. Аз избрах този път и аз ще го следвам. В противен случай ще бъда един от многото отказали се. А аз наистина искам да направя нещо тук. Не само за себе си, за децата и за жените.

Екатерина Костова:  Как минава един твой делник?

Татяна Бакалова: Всеки ден тук е различен. Понякога работя в офиса на организацията ми, друг път пътувам до някое училище и представям презентации на децата, друг път работя от квартирата си и подготвям материали, понякога излизаме на разходки из града и извън него с другите доброволци.
Аз изнасям презентации на теми като екология, рециклиране, вредни емисии и др. За по-малките ученици подготвям занимателни уроци по английски език. Проблемът тук е, че ако на нас от малки ни се казва „не хвърляй“, „почисти“, „оправи“, то тук тази култура не съществува и не е съществувала. Последствията са катастрофални – вечерно време улиците не се виждат от смог, а през деня това, което се вижда по тях, не е лицеприятно.
Трудно е… Защото ако тези деца прекарват един час на ден с мен или друг доброволец, то през останалите 23 часа те са в нормалното си обкръжение, в което тази практика липсва. Но децата осъзнават какво се случва и защо е важно да бъдат отговорни към природата. Моята надежда е, че тези деца някой ден ще променят Индия.

Екатерина Костова: А празник? Например Рождество – имаше ли с кого да го споделиш?

Татяна Бакалова:  За мой огромен късмет, момичето, което отговаря за мен като доброволец в Индия, се оказа възхитителен човек. Тя ме покани да празнувам Коледа със семейството й и приятелите й. В последствие разбрах, че това събиране е организирано специално за мен, защото й бях споделила, че това ще е първата Коледа без семейството ми.

Имаше и Коледно дърво! С ръка на сърцето мога да кажа, че те са моето индийско семейство и много им благодаря за това, което направиха за мен.

Екатерина Костова: И понеже посрещаме 2013-та, а на нова година традицията е да получаваме и даряваме подаръци – разбрах за един необикновен за мнозина жест – да подариш терадки и моливи на деца от училище, в което помагаш. Разкажи защо реши да го направиш? С какво те спечелиха децата?

Татяна Бакалова:  Веднага след Коледа посетих едно от училищата на Сонипат, Харяна. В него учат най-бедните деца от града. По списък са 250, но около 150 са редовните ученици. Останалите работят, най-често като слуги в богатите къщи, но други нямат този „късмет“ и са принудени от родителите си да просят или извършват изключително тежък физически труд. За съжаление все по-малко ученици посещават училището. Причината е, че родителите не виждат причина да изпращат децата си да учат, при положение, че могат да работят и носят пари вкъщи.

Училището… Случвало ли ви се е да видите нещо потресаващо и очите ви да се напълнят със сълзи за няколко секунди? Едвам сдържах емоциите си при вида на седящите на земята деца, в студена класна стая, без чинове, без прозорци, без осветление, без отопление. Те пишат в стари тетрадки с моливи, за да могат после учителките да изтрият писаното и да дадат тетрадката на друг ученик. Кухнята и тоалетната са… Не откривам думи да опиша това, което видях. За хигиена изобщо няма смисъл да споменавам.
Въпреки всичко това, тези деца са там. И не можете да си представите какви живи погледи имат, колко искрени и добронамерени са, любопитни и любознателни. В този момент се замислих какво имам аз и какво имат тези деца, от какво имам нужда аз и от какво имат нужда те. Ако ние си подаряваме скъпи и доста често безполезни подаръци, то за тези деца няма нищо. Те имат тетрадката си от друг ученик, 2 молива, униформа и раница, които после ще се дадат на друго дете.

Попитайте едно дете какво иска. Компютър? Шоколад? Кукли? „Моите“ деца искат да учат, за тях училището е едно от най-хубавите неща, които им се случват в живота в Индия. И затова реших да „жертвам“ себе си, семейството си и приятелите си, които няма да получат ненужен подарък от Индия. С парите, които щях да дам за сувенири и подаръци, ще купя за всяко едно дете нова тетрадка и моливи. Защото те изпитват истинската нужда да имат, а не ние. В пренаситата си сме забравили кое е важно и стойностно в живота ни.

Екатерина Костова: Посланието на едно младо момиче като теб за света и хората през 2013-та?

Татяна Бакалова: Пожелавам на всички хора по света да бъдат живи и здрави, да обичат и да бъдат обичани, да са справедливи към себе си и останалите, да са мъдри и наясно със себе си. Дано през 2013 година всеки, който не е открил своята цел и кауза в живота, да ги открие и да се бори с всички сили. Това осмисля съществуването ни.
Не спирайте да мечтаете, защото човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. И мечтите се сбъдват! Стига да са искрено желани! И последно и най-важно за мен – оценявайте това, което имате!

Така завършва виртуалната ни среща с Татяна. А аз не спирам да мисля – дали светът наистина ще стане по-духовен… няма как да не зависи от нас самите, защото ние го населяваме и ние сме тези, които могат да го променят – към по-добро или обратно. И когато осъзнаем това, вероятно ще станем първо по-добри един към друг.
Благодаря на Татяна за света, който сподели чрез това интервю за всички наши читатели, защото тя вече е открила един от ключовете към глобалната промяна – да бъде сред тези, които копнеят за знание. И да им помогне в срещата с първите букви от азбуката на живота, в който човек не просто трябва да оцелява, а да има мечти и да ги следва.