„Господ слиза в Атина“ – тази книга трябва да продължи
Колко трябва да имаш, за да разчистиш всичко? – зададох на автора неговия въпрос някъде по средата на интервюто. Той се засмя и каза – Не всичко… Не всичко!
Героите – те са си твоите герои, от всичките ти книги, може би дори от всичките мисли, които те гонят и в реалността, и в сънищата ти – накъде ще вървят след като Господ вече е слязъл в Атина? – продължих да питам. Аз знам, отвърна Сашо. Тази книга ще има продължение. Ще издадеш ли поне мъничко? Не.
Това е само част от разговора ми със Сашо… много месеци след като „Господ слиза в Атина“ се появи… Седим в „Петното на Роршах“, под светнатите лампи на сцената, докато Юли наглася камерата и чеква звука. Познаваме се отдавна… толкова много, че даже не помним кой слизаше по каменистите стълби на провинциалния ни град сутрин, когато влизахме в Университета и вечер, когато превземахме Бъчвите, за да слушаме стихове и джаз, джаз и стихове.
Никога не съм била привърженик за включването ни в общия хор на медиите при отразяване на едно или друго културно събитие, освен когато не сме го превръщали в новина. Новината, обаче, е най-бързо умиращия жанр. И в журналистиката – мисля си, докато все още говорим за интервюто. Новината идва, обира аплаузите, смутената тишина или шумното наплюване – за минута, рядко две, после минава в графа „излъчени“. И край, умира за съзнанието на потребителя на информация, пък било то и културна. Не вярвам, че това трябва да е съдбата на една книга.
Вярвам, че времето е необходимото изпитание и за литературната творба, и за тона на медийното й огласяване, казвам. Особено когато в нея се оглеждат реални ситуации, попаднали в топ новините на световните новинарски канали – като в твоята книга. После продължавам наум: ако не отделим творбата от журналистическата реалност, тя рискува да се разгледа единствено и само като дневник на факти, а не като литературност. А литературата, обратно на журналистиката, ползва реалността само като метреса – взима с шепи от нея всичко, което може, за да задоволи нагона си, но бърза да пристане на героите си и личните им истории, без които не може.
Бях ти казала отдавна – няма да направя интервюто, докато всички искат да разказват твоята история – припомням му. И съм още по-сигурна, че съм избрала вярната позиция – да изчакам всички похвални рецензии и информационни интервюта. Всички рецепции. Всички. Просто четох за книгата, но не я отворих до мига, в който краят на годината не чукна по календара ми със заострен нокът. Броени дни преди да се разберем за интервюто, излезе и негативна рецензия. Любопитството ми се изостри. И вече бях готова да чуя гласа му. А после да вляза в света на думите, с които той вече беше разходил Господ из бунтарското гръцко лято на 2011-та.
Ето го. Ето ги. Александър Секулов и „Господ слиза в Атина“ – една книга, която трябва да продължи, защото е знак. За времето, което не лети навън, а вътре в нас… и търси къде да спре, за да посрещне своя уморен бог. Спирам да говоря. Започваме…
Аз не съм чела книгата на г-н Секулов, но не се съмнявам, че е създал нещо четивно, но твоето интервю ми разби всички познания за интервю – журналистическо. За мене написаното от тебе е по-скоро дълбоко разсъждение за живота на една книга, родена с много любов от автора, разтеглена от съмнителни подлизурковци преди да стигне читателя… Твоите думи обаче ще ме накарат да я прочета. Благодаря ти, Катя.
🙂 нали това трябва да правят субективните журналисти – да накарат някого да прочете нещо или да го откажат завинаги 😉