Почина Борис Стругацки
На 19 ноември в Санкт-Петербург почина Борис Стругацки – легенда на руската фантастика. 79-годишният писател-фантаст отнася със себе си явлението “братя Стругацки”, което промени мисленето и живота на много хора и което имаше огромно влияние върху хората през осемдесетте години на миналия век…
Борис Натанович Стругацки е роден през 1933 година в Ленинград, а брат му Аркадий Натанович – през 1925 в Батуми. Аркадий е преводач-японист, а Борис – астроном. Това, че Борис живее в Ленинград, а Аркадий – в Москва, не им пречи още през 1958 година да напишат заедно първото произведение на един от най-известните фантасти на 20-ти век – “Братя Стругацки”. “Страната на пурпурните облаци” е само първото произведение на двамата братя. Още в него, обаче, се вижда посоката на съвместното им творчество. Те пишат за един по-добър свят. По-човечен. С повече внимание към хората. И с неизбежната по-развита чужда цивилизация, което, обаче, не води до “неизбежните” за Холивуд космически битки и ужасни чудовища.
За тридесет години братята Стругацки създават повече от тридесет книги. Първото десетилетие на общото им творчество е под знака на оптимизма. Прекрасното бъдеще на по-добрите хора, обаче, започва да изчезва още през 1965 година, като последното наистина оптимистично произведение на двамата братя е “Понеделник започва в събота”, но пък оптимизмът в него може да стигне на хората за много време. Както казва Борис Стругацки – “песимистът е информиран оптимист”. Това е точно определение на последвалите книги. Героите започват да стават по-информирани и песимизмът започва да прозира.
За мен лично, този период е най-продуктивен. Създадени са “Охлюв на склона”, “Обитаемия остров” и “Пикник край пътя”. Това са три от многото произведения на братя Стругацки, които всеки трябва да прочете. И може би ще разбере по-добре себе се, а и другите след това. Може би затова сега руското кино се връща към тези книги , писани преди 30 години. Затова, че са песимистични, но пък и затова, че са писани от информирани оптимисти…
“Времени совершенно нет, – сказал сэнсей с каким-то даже отчаянием. Он откинулся на сиденье, положил руки на колени, но сейчас же снова сгорбился, почти повиснув на ремнях. – Совершенно, – повторил он. – Совершенно нет времени”…
