Неиздаваният досега сборник с разкази ще ни срещне с добре познати герои, но и много пренебрегнати персонажи! В едно далечно второкласно съчетание на измеренията, в една астрална равнина, за която никой никога не би...
Прошка
На тези, които
си присвоиха синьото
на небето, на морето,
на думите, написани в тетрадката
с широки и тесни редове
на моето детство...
там, където краснописът
имаше значение
и точката слагаше край
на мисълта,
която продължавах тихо,
без многоточие,
за да не разсърдя строгата учителка
с кок като Aйфеловата кула,
макар и виждана само
на картичка от „чужбина“
или по телевизора в ъгъла на хола
с палмата, докосваща небето на тавана му
и спускаща се надолу, към стабилизатора
на нашата родина...
На тези, без които
нямаше да се случат
въпросителните на порастването ми,
цъфтящи като теменужките
на моята баба – в цветарника
от ковано желязо
с извивки като лутанията ми
из чувства, дето не познавах,
но ме топлеха -
подобно пламъчето
в дъното на печката,
което гледах как усърдно пъпли
всяка зимна сутрин
към езерцето с нафта
oт лумващи мечти...
На останалите, които
участваха в изписването на
удивителна от тъгата
в очите на майка ми,
за която не намирам смелост
да питам все още...
И на другите,
запълващи с отсъствието си
паузите на всички нови редове
в живота ми - докато чаках
звънът на телефона да ги пресече
или сама въртейки шайбата
на надеждата, че мен също ме чакат...
И още – паузата, в която
зареждах следващия лист
на пишещата машина
от убежденията си, че сама
управлявам сюжета
на своето бъдеще...
… отдавна простих.
Защото
не искам да нося тежестта,
притискаща миналото, и днес.
Утре тя може да легне
върху сегашното на децата ни.
Не искам да приема
яростта на коректора,
изтриващ спомена за всичко
някога било:
за някои - вяра,
а за други – болка.
Утре той може да поиска
да заличи с един замах
и нашите усилия
да бъдем по-добри
и да живеем в разбирателство
и сговор с времето,
което наследихме и което
в наследство ще оставим
на децата ни.
Но прошката
възмездие не изкупува.
Знам, стореното се записва
в аналите на бръчките,
кръстосващи челата
на всички нас.
И стига
да ги чете сънят ни
всяка нощ.
автор: Екатерина Костова
