Тъкмо се бях зарадвала, че макар и единствен, 24 май остана българският празник, който не разделя хората у нас на два смъртоносно враждуващи лагера, а ги обединява. Но Pod igoto се появи на книжния...
"В града на хълмовете отдавна никой не живееше с изкуството. Имаше няколко клуба: на музиканти, писатели и артисти, които по обяд и надвечер се изпълваха с талази тютюнев дим, шумни разговори и пиянски спречквания,превърнали се в нещо обикновено ,безинтересно и досадно. Компаниите бяха предимно от мъже, които влизаха в опушените зали на кафенетата със заучена небрежност, сядаха, пиеха, оглеждаха посетителите, тропаха по масите, подвикваха свойски на келнерките, заплитаха вечно еднаквите разговори за изкуство и жени, смееха се и се караха, а когато се разотиваха, приличаха на настръхнали сенки. Тъмнината навън ги поглъщаше и те изчезваха в нея както изчезва бездарникът в паметта на изкуството.
Афишите за предстоящия концерт бяха разлепени на обичайните места: по спирките, таблата за реклами и пред вратите на клубовете. Връщах се от работа, когато забелязах големите сини букви, с които беше изписано името на мой познат, цигулар. На другия ден отидох в касата на операта и се изненадах от бързината, с която се бяха разпродали местата в представителната зала на града. Не очаквах такъв интерес, макар да знаех, че Симеон вече е знаменитост. Беше приятел от детинство на Андрей, заедно учили в музикалното, а после и в института. Първите им концерти бяха общи.
Помня камерната зала в Стария град: скърцащите стълби, дървения парапет, резбования таван, от който се спускаше тежък полилей с множество лампички като свещи, аристократичните дипли на червените плюшени завеси и ниския подиум на сцената. Андрей излизаше от страничната врата: немного висок, слаб, покланяше се сдържано, обхождаше с поглед публиката и в черните му очи просветваше усмивката на сигурния в себе си артист. Тънките устни незабележимо повтаряха тази усмивка, но в леко присвитите им краища се четеше повече упорство и горда амбиция.
Къдриците на тъмната му коса падаха върху челото, очите му се притваряха, лъкът се издигаше във въздуха, сякаш да прикове върху себе си вниманието на невидимия ангелски хор и, докосвайки струните, замираше в божествения миг на съприкосновение и вечността, за да се понесе по вълните й; ту спокойно и величествено, ту гневно и бурно, ту радостно и дяволито. В меката светлина, каквато излъчват само старите къщи, музиката на Андрей откриваше цветове, насищаше ги и ги разтваряше, и в нея те танцуваха, трептяха, блясваха и угасваха като звезди. Възторжен и плах, Андрей вдигаше лъка от струните, сякаш да чуе ехото от отвъдния свят, сваляше от рамото си цигулката и като се покланяше унесено, слизаше от подиума, за да се качи на него Симеон.
Опитвам да си припомня как изглеждаше Симеон на сцената, но не мога. Беше по-нисък от Андрей, със светли коси, подстригани високо над ушите и сресан настрани бритон. Тъмните му очи гледаха спокойно и открито, но зад яснотата им едва прозираше лицемерната готовност на човек, решен на всяка цена да постигне своите цели. В началото нито аз, нито Андрей можехме да четем в погледа на Симо: той беше добрият приятел, с когото излизахме и разпалено говорехме за музика и книги. Избягвахме да говорим за бъдещето, сякаш се плашехме да не попаднем в коварните му клопки, ако споделим дори само една своя надежда. Но понякога душата сама търси предизвикателства, защото не може да живее в постоянно съгласие със себе си. Тогава, докосвайки се до магическото бъдеще, от което очаквахме само добро, ние реагирахме по различен начин: аз си представях уютен дом с ухание на кафе и тиха музика от стаята на Андрей; Андрей махваше с ръка и в небрежния му жест се четеше показна незаинтересованост и скрита амбиция; очите на Симо загадъчно се притваряха, като че ли насочваха погледа си в собствената му душа, и цялото му дребно и жилаво тяло се напрягаше да улови нещо, за което аз и Андрей нямахме сетива.
Вечерта на концерта извадих от гардероба официалния си костюм: искаше ми се да изглеждам млада и хубава като в онези забравени години. Отворих и кутийката с единственото скъпо бижу, което имах: беше подарък за сватбата от Андрей. Мислех, че мога да го срещна в залата. Сега се питам дали не купих билета си точно затова: нима можеше след толкова време Андрей отново да ме вълнува или вълнението бе предизвикано от предчувствието за възвисяване и пречистване на душата под незримия съпровод на голямата музика?
Залата беше утихнала. На сцената се появи мъж с бяла риза и черен фрак, застана зад разтворените партитури, олюля се леко и театрално застина с вдигнат във въздуха лък. Публиката заръкопляска. Мъжът кимна с глава и нагласи цигулката върху рамото си.
Взирах се в Симо да позная нещо от момчешката му загадъчност, но в стойката, фигурата и самоуверената му усмивка виждах единствено преуспяващия мъж, за когото музиката от досег със съвършенството се е превърнала в средство за постигане на слава. Облегнах се на стола и чух как в душата ми се разливат началните акорди от реквиема за един сънуван живот.
автор: Екатерина Костова, от "Платното на Пенелопа" (Fast Print Books, 2019 г.)
