Черницата на едно детство

Снимка: Юли Шумарев

Има една улица, която пресича правата, свързваща Източната порта на Пловдив и Понеделник пазара. Носи името на американски журналист, който през 19 век се озовава у нас като специален военен кореспондент на лондонския вестник Дейли нюз. След погрома на Априлското въстание разказва на онази Европа, останала с широко затворени очи преди него, за борбата на българите да си върнат свободата. Джанюариъс Алойшиъс Макгахан от щата Охайо – патрон на пловдивската улица „Макгахан“.

Няма по-влюбен в нея от Юли Шумарев. Художник и писател, вече година, той разказва истории от нея във Facebook, а съвсем скоро – и в книга – с такава нежност и елегантна елегичност, че и никога да не си прекосявал калдъръма ѝ, да можеш да чуеш как отекват по него стъпките на отминалото време и никога несвършващото детство. Последният разказ на моя съученик Юли се роди обаче съвсем в наши дни, точно на 11 октомври 2022. Казва се „Дървото на детството“ и звучи така:

Юли Шумарев. Снимка: чрез Facebook

„Дядо ми е бил хлапе, когато родителите му натоварват малкото си ценни вещи на една вехта волска каруца и мигрират в Пловдив. Спускат котва на „Макгахан“ 10 и дават всички начала на бъдещите истории. Преди построяването на малката къщичка, е имало много други разкази и хора – от самото създаване на земята. Няма как да знаем всички истории. Спускаме се отнякъде. Драсваме една бяла черта за начало и поемаме… Старт.

На малката калдъръмена уличка е имало едно единствено дърво. Черницата на моето детство и тогава си е била масивна, силна и стара. Не е имало човек, който да може да обхване ствола ѝ с ръце. Когато се родих и поотраснах, на улицата в малките дворчета имаше вече много дървета. По тротоарите растяха липи, ясени и акации. По тях се катереха котки, в клоните им се гонеха врабчета. Старата черница стоеше редом с тях – непоклатима и по някакъв странен начин, отличаваща се от останалите дървета. Беше различна. Беше магична.
Големите батковци се качваха по нея и там им беше любимото място за криене. Малките хлапета като мен можеха само да обикалят около мощното стъбло и да гледат напуканата кора на столетното дърво. И да мечтаят за деня, в който ще се изкачат на черницата за първи път, да се скрият. Да изчезнат“.

По-нататък Юли Шумарев ни отнася в „петъка на порастването“. И четем: „Помня протяжния звук на зурните от поредната циганска сватба в махалата. Бях сам. Запретнах ръкави и започнах да се катеря по черницата. Помогна ми оградата на Мандаджиеви, която стоеше на половин метър от ствола. Подпрял гръб на нея, успях да издрапам до онази част, от която започват клоните. И попаднах в едно вълшебно място. Приличаше на много малка тронна зала, обградена с клони като колони. В средата имаше хралупа – дълбока и тайнствена. Разбира се че ме беше шубе да бръкна в нея. Представях си какво ли не чудовище да дебне вътре, готово да ме разкъса целия. Може би змия, може би нещо много по-страшно.

Тогава любопитството ми победи страховете. Протегнах ръка и я пъхнах в дупката. Имах чувството, че влизам в някаква много голяма бутилка. Гърлото беше тясно, но след това пространството се разширяваше. Въображението ми трескаво рисуваше нещата, на които мога да се натъкна: гнездо на оси, скелет на котка или скрито имане. Най-сетне с крайчеца на пръстите напипах нещо. Ха! Злато!

Напрегнах сетни сили, за да го докопам. Протегнах още малко ръка и го сграбчих – беше шумолящо и гладко. Измъкнах съкровището. Оказа се целофанов плик, в който имаше отворен пакет „Родопи“ с дълъг филтър, кибрит и билет от четири стотинки за градския транспорт. Бях много горд с трофея си, после размислих. Извадих една цигара от пакета. Внимателно я сложих в задния джоб на панталоните си. Запечатах отново плика и го пуснах в хралупата. Малко ме напуши смях. Ето къде се крият големите хулигани да пушат. В моето светилище. Сега като кажа на баба“…

По-нататък Юли продължава с още няколко откъса от неговите поетични спомени за улица „Макгахан“, всеки от които с неизменен герой – черницата: „Обаче мразя предателството от малък и не го направих. Самонабаткосепохвалихкаквосъмоткрил. Дори за доказателство извадих цигарата от джоба си. От стоенето беше заприличала на манивела. Той ми плесна един шамар зад врата и ловко измъкна разкривения фас от ръката ми. Вместо да зарева, се почувствах особено горд. Попитах го:
– Ами билетчето? За какво е?
Брат ми въздъхна. Помълча малко и каза:
– Ако искаш да пратиш някой на майната си, винаги трябва да имаш билет за там!
*
В лятото на годината, в която се научих да чета и пиша, предприех поредното изкачване на черницата. Имах мисия. От резервите на дядо откраднах шарен плик за международна поща, на който пишеше PAR AVION, нарисувах на блоков лист пиратска карта със съкровище. Издебнах баба, когато свали джезвето с кафе от печката, за да сложа листа на горещия котлон и леко да го прогоря, за да изглежда старовремски. Поставих в плика картата, една джамина със синьо сърце и картинка на автомобил от любимите ми дъвки Bi-Bib. Е, истината е, че картинката ми се повтаряше, така че не ми беше трудно да се разделя с нея. Залепих плика и поех към черницата. Покатерих се и ритуално пуснах писмото в хралупата. Казах: „Нека този, който го намери, да е
щастлив!“
*
Минаха години. Наложи се да пътувам и да съм далеч от България. Когато един ден се върнах, отидох до черницата. Аз бях порасна, тя – не. Изкачих се без предишната пъргавина и видях – хралупата се беше затворила. И големите батковци ги нямаше в клоните.
*
Някои хора казват, че черниците живеят до шестстотин години. Много моля потомците, които обитават „Макгахан“, един ден, когато дървото безвъзвратно изсъхне, да отворят сърцевината му и да извадят пиратската карта на моето съкровище.
*
Имам огромна необходимост от нея“!

Толкова. Но това с потомците няма да се случи. Не защото Юли е апокалиптично настроен и се съмнява в бъдещето. А защото сегашното лишава от естествения ѝ развой черницата на „Макгахан“. Така вместо да изсъхне след 4 столетия, тя е… съсечена, когато е още на около 200 години.

„Историята е следната: сутринта ми звънна брат ми и ми каза: „Юли, дошли са да режат черницата.“ В този момент се намирам в час по математика с моя трети клас. Настава глъчка и суматоха. Брат ми казва, че ще се върже или дори ще се качи на дървото, за да се опита да спре сечта. Притесних се“, разказва ми Юли.

Емил Атанасов в Галерия U P.A.R.K. Пловдив, Снимка: Юлиан Георгиев, архив

Брат му съвсем не се заканва само на думи. Прави го – качва се на черницата и само органите на реда успяват да го свалят. Братът на Юли е Емил Атанасов – художник, режисьор, писател, участник в не една благотворителна кауза.

„Изкуство за живот“ обнови две отделения в Детската клиника в УМБАЛ „Св. Георги“ в Пловдив

Оказва се, че сечта е законна. Има заповед на община Пловдив, озеленителите от Паркове и градини си вършат работата. „Друг е въпросът защо трябва да се отсече едно двестагодишно дърво и на кого пречи. Дървото си беше съвсем здраво… Брат ми изрази гражданска позиция и спря рязането до идването на полицията, която му състави предупредителен протокол. И дървото беше отрязано…“

„Дърветата, които трябва да се премахнат са общо две – черница и явор, за което имаме заповед на районния кмет. Изсичането на двете дървета е заплатено от частно лице, собственик на прилежащия имот“ – съобщават от общинското предприятие „Градини и паркове“ пред сайта Под тепето.

Какво, че черницата вече я няма, то детството ни си отиде – ще кажете. И пиратските карти на всичките му съкровища, скрити в сърцевината на спомените ни – и те така, хряс-прас с трионите на изпълняващите заповеди се разсичат в живота на уж узрелите хора. Но ако в него няма с какво да се премерим, че сме пораснали, как ще помним, че сме били деца?

Как ще разказваме къде сме живели, коя беше улицата, държавата ни, историята… И пак ли чуждестранни журналисти ще я разказват на света, който днес повече от всякога трябва да е с широко отворени очи… поне за опазване на дърветата сред настъпващата урбанизация.

Може да харесате още...