За учителите и уроците следпразнично

На матурата по БЕЛ за зрелостниците преди броени дни едно момче научи колко струва изпитът му буквално. Просто защото паркирало на синя зона и като му взели телефона в класната стая, не успяло да продължи със смс престоя си.

Спрях го с репортерски въпроси за теста, когато излезе от СУ „Св. Патриарх Евтимий“ в Пловдив, после дълго си говорихме, докато той чакаше да освободят колата му от скобата, а аз – да излязат още абитуриенти, за да запиша още мнения. Разказа ми как в училище учителката му по литература му пишела слаби оценки. И как за втора година се явява на матурата.

През тази, в която не успял да я вземе, вече бе започнал работа по специалността, която завършил в Гимназията по електроника и електротехника. Продължил да учи, за да си вземе достойно изпита и да получи дипломата си най-после. Сега се надяваше това да стане.

През цялото време – около час – поне 5 пъти спомена своята учителка. С усмивка и с точен цитат на това, което му е казвала в различни случаи. Попитах го защо помни всяка нейна дума, защо говори толкова много за нея, не го ли е яд, че заради отношението ѝ с цяла година се е забавило дипломирането му. Каза ми – „Не. Може би от нея съм научил най-много.“

За тази учителка си мислех вчера. Вероятно никога няма да узнае, че Илия (така се казва момчето) ще я помни много повече от някой отличник, за когото наизустяването на чужди разсъждения по произведенията е безпроблемно, но след излизането от училище – и безполезно. Може би изобщо няма и да разбере, че той ще премисля още много години уроците, които е научил от нея. Сигурно и него надали ще си спомня след време. Но той няма да забрави. Нито нея, нито думите, нито действията ѝ.

За тези следи си мислех на 24 май, докато учители и ученици шестваха в Пловдив в невиждан като че от моето детство по масовост празник на буквите. Радвах им се от дистанция за първи път без да напиша нищо в поздрав на писмеността, просветата, културата… Не само защото за пореден път в живота си опаковах багаж в започване на ново място. А и защото имах нужда да премисля кое е по-важно, за да оставиш следа у някого – да си го оценявал главно по това дали мисли като теб. Или да си оценявал желанието му и смелостта да разсъждава нестандартно.

Отдавна, впрочем, имам отговор. И поздравявам в непразничния 25 май всички, които и днес, и утре, и нататък ще живеят със смисъла, който добавят в живота ни и буквите, и всяка дума, с която пишем какво сме направили и какво ще направим тепърва.

Може да харесате още...