За БНТ Пловдив – малко повече от 50 думи за 50-тия ѝ рожден ден

Имах изключителния шанс да „вляза“ в РТВЦ Пловдив през 1992 година, от първия конкурс след промените през 1989-та. Започнахме 4-ма души, от които трайно в телевизията останахме заедно с Мариана Китипова и Любомир Караджов. Това беше времето на огромна обществена енергия, на сериозни политически процеси, на силно междуличностно поляризиране. Но и на някакъв пост-тоталитарен романтизъм и вяра, че всеки трус в държавата идва, защото новото си пробива път.

В шестгодишния период 1992-1998, в който работех в телевизията, се смениха 6 правителства: на Филип Димитров, Любен Беров, Ренета Инджова, Жан Виденов, Стефан Софиянски и Иван Костов. Минахме през избори, избори, избори….,протести, стачки – седящи, гладни, палаткови, режим на тока, купонна система, инфлация и хиперинфлация, приватизация.

В по-голямата част от периода БНТ и в частност РТВЦ Пловдив бяха единствената телевизия, която запечатваше свидетелствата на това неспокойно време. Просто нямаше друга телевизия. В самата журналистика се оказахме поколението, което идва с ценностите на плурализма. Затова – гребейки с пълни шепи опит от професионализма на старите телевизионни „работници“ – не искахме нито да разбираме опитите за тематична и редакторска цензура, нито да сме съгласни да стоим под нея.

Процесите, с които обществено-политическите пластовете се разместваха, оставяйки отпечатък в икономиката, отразявах и в новините, и в предаванията, които водех или в които бях съводещ – за кратко в уникалното бизнес шоу „За един милиард“, в публицистичното „Добър ден, България“, дори в собствената развлекателна рубрика „Модел на месеца“, в забавното състезателно „Дай газ“ и магазинната неделна двучасова жива „Ева“ с едно от най-богатите на теми ефирно ветрило и до днес, смея да твърдя.

В наши дни звучи странно, че в минути за мода, забава или развлечение може да се огледа обществено-политическа тема, но заради същината на времето, тогава то ставаше естествено – модните дизайнери говореха за мода на свободата, защото в годините, за които разказвам, като жива растителност, видяла слънце, избуяваха и цветове, и материи, кройките се разчупваха, за въображението нямаше граници. Същото важеше за конкурсите за модел, в които представяхме не само красивите момичета и момчета на Пловдив, но и тепърва раждащите се бизнеси – места за отдих и развлечения, коафьори, дизайнери, а хората, които ги започваха, говореха пред камерите за всичко, което ги съпровожда в икономически план.

В „Ева“ пък разказвах историите на художници, писатели и поети, музиканти, които в по-голямата си част засягаха теми, свързани с обществено-политическата ситуация в контекста на един по-далечен хоризонт. Тези теми присъстваха и в разговори наживо, както и в в събития, които представяхме пред зрителите. Сред тях бяха първите благотворителни инициативи, за които никога не оставахме слепи.

Най-пропити с темите от деня – разбира се – бяха публицистичните предавания. Но ако сутрешното „Добър ден, България“ (поне в началото на периода, за който говоря) търсеше не толкова конфликтните моменти от делника, то следобедните предавания на ТВЦ Пловдив – особено в края на периода, в който работех в телевизията – опитваха да улавят деня с повечето му лица. Тогава всеки ден имаше своя водеща и четирите новинарки тогава – Ангелина Маринова, Десислава Шишманова, аз и Мариана Китипова представяхме горещите събития. Това беше и времето на нашето недоволство. На цензурата отговаряхме с участие в подписки срещу ръководството на телевизията и с Let it be в ефира.

В определен период сме работили под забрана на конкретни теми, като зърнената криза например. В други идвахме и си тръгвахме от работа през полицейски кордон, който опасваше сградата ни като щит срещу бурно протестиращите студенти, палещи телевизори пред стълбите ни, чиито протести слизахме да отразяваме често с желание да останем при тях.

Това, което в личната ми памет, обаче, се налага, е широките обятия и доверието на хората, сред които ходехме с микрофона и камерата на БНТ. Те знаеха, че ще разкажем за проблема им, ще потърсим институциите, които са го проспали или откровено не са пожелали да го видят, и ще се превърнем в мост между тях.

И така – обръщайки се с усмивка назад – мога да потвърдя. Да, ТВЦ Пловдив е моят първи учител по журналистика. Моят урок за екипност. Моето трайно влюбване в професията. Моята отдаденост на работата. Гневът ми за това, което не успява да се промени навреме, заради изтласкването от „шапката“ БНТ на проблемите на регионалните клонове. Моят развод с инертността на „голямата машина“. Моето осъзнаване, че не искам да съм само едно нейно „малко болтче“. Моята продължаваща връзка с професионалните стандарти на колегите днес. Моята радост, че вече са ги превърнали в мисия. Моите малко повече от 50 думи – защото те не са краят, а продължението да свидетелства на времето с отношение.

С Любомир Караджов, който водеше другото неделно предаване – „Винаги в неделя“
С част от колегите по време на изложбата с постери от историята на БНТ Пловдив в Градската градина

Може да харесате още...