Песента на Орфей – връзка между света на мъртвите и живите

Mиниатюрно синьо цвете от скалите в Родопите може да разцъфти, след като е било откъснато, ако отново се посади. Наричат го силивряк. Но и Орфеево цвете. Защо? Питала съм се неведнъж. Но досега не съм стигала до отговор, който да е в хармония с очакването ми за лично откритие. Вероятно защото зад факта, че това се дължи на анабиоза – или приспиване на жизнеността – самата аз съм искала да намеря нещо друго. А може би и защото тайно съм се надявала, че в цветенцето, оцеляло от Ледниковия период до днес, има вълшебство.

Но има ли такова? Около Орфей или в самия него?

Тръгвам от въпроса кой е Орфей.

Знаем мита, според който изкусният певец така се влюбил в Евредика, че не се уплашил да слезе в подземното царство да измоли връщането й в света на живите. Това се случва в деня на сватбата им, а причината е ухапване от змия. Богът на подземното царство Хадес склонил пред горещите молби на влюбения Орфей, но поставил условие по обратния път нито веднъж да не погледне любимата си. Един единствен поглед към Евридика я връща завинаги в земята на мъртвите. А Орфей е разкъсан по-късно от менадите само заради това, че никога не им обърнал внимание.

Да разгледаме сюжета и личността на Орфей. Ако вълшебството е в любовта, тя щеше да спаси Евридика и да тържествува над смъртта. Ако е в песните на Орфей, те щяха да приспят Хадес, а любимата да напусне царството на мъртвите без каквото и да е условие. Ако е в самия Орфей, първо той нямаше да се поддаде на изкушението да зърне Евридика и така щеше да си я върне. Ако все пак я загубеше завинаги, би могъл да не бъде разкъсан.

Във всяко едно от посочените варианти на сюжетно развитие Орфей щеше да бъде герой, като само в случая на оцеляването си без Евридика щеше да носи ореол на трагизъм. Но кой от нас избира обстоятелствата в живота си? И не разкриват ли действията ни, според най-неочакваните от тях, дълбоката ни същност?

За някои такова неочаквано обстоятелство, което да катализира непознати за самите тях качества, никога не идва в живота им.

За Орфей, обаче, се появява. И не е нито влюбването, нито сватбата. То е ухапването от змия на любимата му. Оттам насетне неговите действия започват да обръщат личността му с хастара навън и колкото по-заплетени стават обстоятелствата, независещи от него самия, толкова по-дълбоко в пластовете на душевността му провиждаме.

И откриваме онези несъвършенства, заради които образът на тракийския певец, според мен, пробива щита на забравата и стига до нас, вълнувайки.

Да се спуснеш в света на мъртвите без да знаеш дали сам ще излезеш оттам, та дори и следвайки любовта си – може да се възприеме като стряскащ суициден синдром или като откровено безразсъдство. Но и като безстрашие да изпълниш неизпълнимото в името на сърцето си. Ако се молиш да не изгубиш любимата си с песни, а не с меч, във времето на Орфей мнозина щяха да възприемат за физическа слабост. Но то може и да е сила на духа. Щяха да тълкуват като глупост риска той да загуби своята любов само заради суетата си да се увери, че го следва. Но може и да е вяра в себе си. И да заключат, че какво, ако не умишлено саморазрушение, е липсата на съпротива срещу агресията към него, пък било тя и любовна! А то да е издигане над суетата да си харесван и венцехвален, да е помъдряване…

Да сложим ръка на сърцето си и признаем – нима в живота ни поне веднъж не сме били критикувани за безразсъдство, слабост, глупост, суета, апатия или саморазрушение? Докато други не са ни аплодирали точно за обратното – за безстрашливост, сила на духа, вяра в себе си и смиряване на егото?

А ако всеки от нас може да е съден по единия или другия начин, какво прави безсмъртен тогава Орфей?

В търсене на ключа към този отговор, се връщам към легендата от Родопите за силивряка. Тя разказва, че при разкъсването на Орфей на мястото на капките от неговата кръв поникнало малкото синьо цветенце, способно да оцелява и сред най-жестоките бури, и след прекършването му.

Тогава всички мои въпроси дотук могат да се сведат до питането кое оцелява след разкъсания Орфей? И отговорът е: не любовта му. Не смелостта да се впусне в царството на мъртвите. Не страстта да не загуби любимата си. Не вярността към нея, дори и когато няма как да я върне. А песните!

Тези, които е пял през целия си живот. С които е дарявал света. Които са омагьосвали и хора, и животни. И които хилядолетия наред са извайвали образа му не на трагичен влюбен, а на поет с лира. И да, в лирата е вълшебството!

Българският народен творец е уловил точно това в легендата за синьото цвете от Родопите. Видял в него реализирана метафората на песента, способна да се разлисти и след векове тишина, свързвайки мига с вечността, го е нарекъл с единственото възможно име – на този, чийто дух пази паметта и сам е памет за поезията. Орфей.

*Есето спечели Наградата „По стъпките на Орфей“ за есе на тема мита за Орфей в Международния поетичен фестивал „Орфей – Пловдив 2021“, в който от 12 до 15 май участвах заедно с още 11 поети от 9 страни. Четвъртото му издание ни срещна в Малката раннохристиянска базилика под тепетата, за да празнуваме вечността на думите без значение на какъв език са написани, щом пренасят поезията през царството на всекидневния ни Хадес към горната земя, където има и любов, и надежда.

Може да харесате още...