За учителите, уроците и писмеността

6 поколения учители има в моето семейство – от пра-пра-пра-дядо Васил от Калофер, синът му Христо и внукът му Васил, през мама, до сестра ми и племеницата ми. Аз се докоснах до тази професия за малко, но краткото време извън България с деца, които учат българската азбука, ще е един от най-ценните уроци в живота ми.

После три момиченца, без да знаят, ми преподадоха още един урок – че когато е най-облачно в дните ти, слънце изгрява само от една детска усмивка.

А мен да чета и да пиша ме научи мама, макар тя да твърди, че не е съвсем така, защото и сама съм се занимавала с книжките. Но ако тях ги е нямало вкъщи, как можех да ги намирам за занимателни преди още да вляза в училище?

Когато станах ученичка, другарката Василева укрепи любовта ми към буквите. След 4-ти клас любимата ми учителка Запряна Запрянова провокира у мен твореца и ме окрили, че щом това, което пиша, вълнува съучениците ми, значи има смисъл да продължавам.

Понякога забравяме колко важни хора са били в живота ни учителите, но поне пред себе си може да го признаем днес или когато останем насаме с мислите си.

Честити да са всички учители, които са ни разкрили, че знанието не е затворено само между кориците на учебника и че зад прозореца на класната стая има хоризонт! Празникът, обаче, е за всички, които четем, пишем и говорим на български.

Искам един ден да можем да се разбираме повече! Дори без думи. Защото и тишината, за мен, е:

Писменост

Като изхлузена от скъсан джоб монета

луната се търкулва пред очите ми.

И ако някой иска да я вземе, ето я –

блести върху ревера на нощта закичена.

През лупата на моя тих прозорец

се вглеждам в нея – знаци да открия.

Надупчено небето като морз е –

но аз не зная код звездите имат ли…

Така съм малка – само думи имам,

които мога да изпратя до поискване.

Но на кого ще му потрябват – питам се.

В безкрая може да е тишината писменост.