Мия и Графа – 50:50 в U P.A.R.K

Мия Божилова знае приказката за Червената шапчица по начин, различен от обичайния.

Баща ми ми я разказваше с финал, в който Червената шапчица изяжда вълка. И аз така я знам от малка. – Докато тя се връща в спомените си към детството, отпиваме от червеното вино под метална риба, висяща от стената в най-отдалечения край на Галерия U P.A.R.K. в Пловдив. Избягали сме от гостите, които продължават да пристигат за откриването на втората им обща изложба с Гроздан Илков – Графа.

Защо „Fifty Fifty“ ли? Защото той навършва 50. Защото аз имах 13 работи и той толкова. Без да сме се наговаряли – казва през усмивка. Косите й, с цвят на уиски, са прихванати от кариока като на момиченце. Сигурно така е изглеждала и когато легендарният й баща Георги Божилов-Слона е разказвал своята история за Червената шапчица.

Какво те вдъхновява? – питам я. А тя отговаря – Може да е всичко. Една обувка. Лъч. Светлината.

Две от фотографиите, които представя в изложбата, обаче, са съвсем тъмни. Мракът, очевидно, също е вдъхновение. Точно до тях е подредено цветно платно – прилича на двете части от порта, затворена. Има нещо недействително в наситената им цветност. Пак като в приказка.

И в останалите й фотографии – хем са снимки, хем не са съвсем – има усещане за нереалност. Като в Assassins Creed е, отбелязва Юли, докато двамата разглеждаме първите две творби на Мия, съвсем на входа на изложбата. Разсъждаваме къде е снимана сградата, върху която има още поне две експозиции. Аз казвам – в Тютюневия град. Юли е на различно мнение – в Стария Пловдив. Червената точка до фотографията показва, че вече е купена. Минути по-рано сме го научили от собственика й, художника Ангел Гешев. Той също се впуска в играта на въображението ни и разпознаването на мястото.

Снимах в едно село – отговаря на въпроса ми Мия, но вместо да разплете загадката, я задълбочава. Кое е това село? Сграда с такива колони може ли да има? Дали не е…

Отказваме се. Какво значение има отминалият миг? Той е оставил отпечатъка си. Ще продължи да се помни само ако е значел нещо за някого. Същото е и с хората.

Кой ти липсва в този момент? – питам Мия преди да се отправи към центъра на галерията за откриването.

Кольо – казва. А баща ми много щеше да се радва за изложбата. Искахме с него да направим такава. Той – картини, аз – фотографии.

Помни ли ги Пловдив?

Кои?

Кольо Карамфилов, баща ти? Как мислиш?

Е, разбира се. Те не са от хората, които се забравят.

Да помълчим за секунди заради Кольо – казва и художникът Станимир Видев, откривайки официално изложбата. Тук той е в друга роля – не да представя своите картини, а подреждайки творбите на приятелите си. Обяснява пред препълнената галерия как те общуват една с друга. В коя зала са в конфликт, къде цари хармония.

В края преръща и единия, и другия. Мия и Графа се прегръщат също. Графа казва – Наздраве и пускай музиката! Тръгва джаз. Любимият на Кольо.

Защо толкова риби бе, майна? – в неговия стил питам Графа след като вече всичко е открито, гостите са насядали с чаши край каменните стени и сред залите обикалят само по-късно дошлите Елин Рахнев, Мая Бежанска. Иван Тропанкев и някои, които не разпознавам…

Графа се върна в детството, за да ми отговори – много време растял до река. И при Кольо има история от детството с рибите, и във филма му “КазаБланка” – риби – припомняме си.

Библейският смисъл? – питам.

Отделно – казва. После си спомня друга история, от наши дни. В която, по думите му: „Мия мълчи като…” – ще помислите, че е добавил “риба”. Но Графа вика: “мъчли като баща й”.

Слона беше известен с мълчанието си. Не знам дали е било широко известно как е разказвал на дъщеря си приказката за Червената шапчица.

Обръщам се към нея. Не знам дали и сега ще замълчи, но решавам да я питам какви Коледи си спомня от детството и тя разказва за огромен чувал, който баща й оставял под елхата. Като малка не знаела, че той го прави. А чувалът й се струвал огромен. Но за менКоледа не ухае на джинджифил и бисквитки, а на парфюм – казва Мия и отново е усмихната. Слона винаги й избирал хубави парфюми за празника.

Не знам дали бих определила „50:50“ точно като предпразнична изложба. По-скоро бих я нарекла изложба-отдаване на енергии, или изложба-общуване. Или даже изложба-мълчание. В нея мощните скулптури и живописни платна на Графа не смачкават Мия, не я притискат, бе отбелязал съвсем точно Станимир Видев.

И докато гледах една от фотографиите на Мия с име „Посока“, след това и тях двамата с Графа как, общувайки с гостите си, остават свързани – не заради творбите си само – разбрах, че те също вече имат своя обща посока. В която ще вървят 50:50.

снимки: Екатерина Костова

Може да харесате още...