30 години духът на демокрацията ни обладава

Днес се навършват 30 години от началото на демократичните промени в България. Ден по-рано в Берлин разрушиха стената, която почти 30 години разделяше един град и един народ на две заради идеологическата война, разпалена от политиците след най-тежката и кървава война в новия свят, Втората световна.

И защото за стените, хората и ключалките на времето… разказите винаги са от първо лице, днес ще споделя няколко странички за промяната, обладала и обладаваща личната история на главния ми герой Никола от романа „Свети Никола от залива на подковата“.

Последвайте разказа, ако искате. И само помислете – свободата сам да избереш дали да прочетеш нещо, свободата на автора да го напише и свободата на издателя да го публикува днес не поставяме под въпрос. Но преди три десетилетия не е било така. И това е само една малка част от духа, който ни облада тогава.

Някои не издържаха. На други им хареса, но се изплашиха. Трети продължават да пускат духа на свободата да ги обладава само в определени моменти. А за четвърти този дух се сля с техния и ще си тръгне с последното им издихание.

И така, от книгата:

„И точно по времето, когато трусовете в социализма настигнаха България с една рязка и неочаквана смяна на председателя на Държавния съвет и генерален секретар на БКП Тодор Живков, Никола тръгна да пътува към София всяка седмица. С чисто нов пикап и със също така нов портфейл, купен от Ветка, за да изглежда мъжът ѝ в столицата професионално, така да се каже.

А там хората не си поплюваха – плащаха здраво за хубава риба, оставяха и тлъсти бакшиши. Никола не си и помисляше да прилага старите трикове, които още вървяха по крайбрежието. Усещаше с цялото си същество, даже с корените на косъмчетата си по цялото тяло, че София е друг свят и ако иска да направи нещо голямо и чисто с живота си, сега е моментът да не прецаква нещата. Затова, леко сепнат от прозрението си и от предчувствието за късмет, той се насили да промени дори някои от навиците, за които никога по-рано не мислеше като за нещо лошо. Започна да се бръсне всеки ден, отиде на фризьор да му оформят високи бакенбарди, а пооредялата си, но все така дълга русолява коса, взе да връзва на опашка като рок звезда. Купи си няколко ризи, одеколон и дезодорант и дори започна да лъска обувките си преди да излезе от вкъщи.

Демокрацията, някак си, беше дошла и в неговата душа. Той пускаше свободния ѝ дух да го обладае винаги, щом разтовареше рибата. Понякога се оставяше да го понесе вълната на онези хора със сини знамена, които пълнеха площадите в центъра с нови лозунги и с непозната страст в очите им. Енергията им го тласкаше да върви с тях напред и напред, да попива ехото от това, което скандират, макар че Никола не го разбираше съвсем, а още по-малко проумяваше защо така го вълнува. От време на време попадаше във водовъртежа на най-горещите събития и подкрепена с по няколко ракии предварително, кръвта му закипяваше като разгневеното море при скалите срещу носа на Акра, които всички наричаха Биволите, миг преди да разбие италианския кораб Компедорио. Ако за него знаеше, че през 1931-ва е потопен заради медната руда в скалите на Свети Никола, която объркала компаса и размагнетизирала всички останали уреди, близо 6 десетилетия по-късно за своя живот можеше да каже, че чувства същото.

И не защото думите „другарю“ и „другарко“ останаха безвъзвратно на брега на вече отменения социализъм, а заради онази примамваща неизвестност, която чака всеки моряк, потеглил към хоризонта. От плажа на Черноморец през 89-та година този хоризонт изглеждаше същия като преди, но тръгнеше ли за София, Никола виждаше далече по-напред един нов безкрай, който в личния му живот той вярваше, че ще донесе повече пари, следователно повече забавления, така да се каже.

Когато Ветка забеляза промяната, а тя тихо изчака да разбере дали става дума само за еднократно лъскане на обувки и парфюмиране, или е нещо по-трайно, първо ѝ мина през ума, че Никола е завъртял любовница. „Аз не знам къде ходи в София и с кого се събира, нито къде спи, когато остава за два-три дни, но има ли за мен и децата някакво значение, ако се е появила друга жена в живота му?“ – запита се една вечер, останала сама в тихата спалня. По това време не я вълнуваха промените в държавата, а само това, което можеше да разклати нейния спокоен семеен кораб.

Отвън прасето сновеше неспокойно – без да е ясно дали надушва, че нещо се случва с любимия му стопанин или със страната, в която се беше родило. В тази нощ Ветка разбра, че онова чувство с парването под лъжичката, което беше усетила за първи и последен път в плевнята в Елхово, не си е отишло завинаги. И се убеди, че ако то нямаше нещо общо с любовта, със сигурност можеше да се каже, че съдържа поне капчица ревност.“

откъс от романа „Свети Никола от залива на подковата“, Издателство FastPrinBooks 2016 г, автор: Екатерина Костова

You may also like...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.