„Празникът“ на Малък градски театър – хипербола на абсурда

Когато в началото на спектакъла музиката в театъра гръмна така, че изкриви звука, помислих, че е някакво недоглeждане или недосинхронизиране. С други думи – грешка. Затова и не обърнах внимание. Но “грешката” продължи да криви звука в следващите минути без да бъде коригирана. И той някак абсурдно отекваше в пространството до края, контрастирайки на аскетично решената в черно сцена, семплите два стола в краищата й, прозрачна маса и спалня в бяло.

„Празникът“, снимка: „Сцена на кръстопът“

Припомних си, че пиесата, която влязох да гледам, се казваше “Празникът”. Думата определено е свързана с някаква положителна емоция – радост, веселие, споделеност… Несъотвествието на началното ми впечатление от постановката с очакването, идващо от заглавието й, обаче, продължи и при първата поява на героите.

Те са членовете на семейството на богат датски ресторантьор и съпругата му, приятелят на мъжа, домакинът, готвачът и сервитьорката. Всички се събират в дома, където са израснали четирите им деца – момче и момиче близнаци и още по един брат и сестра. Поводът на събирането става ясен още в първите минути – честването на 50 годишния юбилей на ресторантьора. На него две от порасналите деца ще дойдат с гаджетата си. Няма да присъства само близначката, защото е мъртва.

Докато героите пристигаха, продължих да недоумявам какво точно гледам – заради странностите в поведението им, които отчасти отдавах на културните различния. Но нима културно различие може да накара една майка да посрещне сина си с насочена пушка, а после да го прегръща, сякаш това не се е случило? Или мъж да кара бременната си съпруга да мъкне общия им багаж? Може ли културно различие да кара един възрастен мъж да се свлича от пиене още в началото на едно тържество, хленчейки, че е в депресия?

Не разбирах. Дразнеше ме и музикалният фон, който от премодулиран монотонен звук се бе “надградил” с песни на “героите”, изключително инфантилни по съдържание и още по-инфантилни с танца, който ги съпровождаше.

Помислих си, че абсурдът трябва да има край! И той дойде с тоста на близнака за поздрав на баща му, с който той бе избрал да се върне в детството. Но не за да разкаже умиляващи спомени, а да направи признание как баща му е изнасилвал и него, и близначката му.

Когато чуеш подобен разказ, реагираш светкавично с емоция. Тя може да те остави безмълвен или да те накара да изригнеш словесно, да се свиеш погнусен и потиснат или да се хвърлиш с ярост срещу някого. Но няма да те остави равнодушен.

В пиесата обаче “героите” сякаш не чуха признанието. Продължиха да пият, да пеят инфантилните песнички, съпроводени с танца им като на детско влакче и да изглеждат още по-нелепи отпреди.

Абсурдът се надграждаше – оттук нататък с всяка следваща реплика и ситуация. Чувствах се така, сякаш изкачвах стръмна стълба без да е ясно къде и кога ще ме отведе на последната площадка. На нея също не знаех какво ме чака. А през цялото време на изкчаването от едната ми страна зееше пропаст и проспастта ставаше толкова по-дълбока, колкото повече се изкачвах. Парапет, разбира се, не виждах. Чувах само смразяващата музика и инфантилните песни и виждах подчертано аскетичното и ултра контрастно черно-бяло “обличане” на сцената и “героите”…

Няма да разказвам пиесата нататък. Защото от мига, в който “тайната” на семейството зейна като разтворена паст на масата на ресторантьорите… тя вече започна да изяжда всички останали абсурди от по-рано. Нещо повече – огромният абсурд не просто изяждаше, а изяждайки по-малките абсурди, той просто ги поставяше в среда на самопреработване и самотрансформиране.

В края на пиесата действието вече се развиваше на сутринта – “героите” бяха облечени в бяло, тоталният абсурд бе родил нови отношения между “героите”, в които юбилярът – с библейската си бяла брада – просто вече нямаше място.

И да, пушката, с която в началото на постановката майката посрещна близнака, в края просто пое след 50 годишния мъж, носена от приятеля му, чиято депресия също се бе самотрансформирала…

Браво на редактора и режисьора Явор Гърдев за начина, по който разказва история, сама по себе си угнетяваща. Да, този начин те смачква, хиперболизирайки абсурда на разбулената тайна… но в крайна сметка разбираш, че изпод тежестта й никой, който иска да продължи, не може да излезе същия!

Браво на сценографите и костюмографите Свила Величкова и Елица Рангелова за контраста, подчертал внушението за несъответствието между очакването за празник и действителността.

Браво на композитора Калин Николов! Музиката добави не една, а няколко дози абсурд в сюжета заради все същия този контраст!

Браво за подчертаването на абсурда с актьорските превъплъщения на Бойко Кръстанов, Мак Маринов, Каталин Старейшинска, Весела Бабинова, Иван Бърнев, Анастасия Лютова, Христо Пъдев, Пенко Господинов, Иван Петрушинов, Луиза Григорова – Макариев, Владимир Зомбори, Георги Кацарски, Борислав Димитров – Бобо.

Браво на Дейвид Елдридж за адаптацията за сцена на постановката, на авторите й Томас Винтерберг, Моргенс Руков, Бо Ерхард Хансени и на преводачката Маргита Гошева за културните различия, през които ни изведе успешно до разбирането, че злото звучи по един и същи начин навсякъде – ранява, убива, унищожава, но разкрито, може и да пречиства…

“Празникът” на Малък градски театър „Зад канала“ не беше празник за зрителя. Беше угнетяващо преживяване, което не искаш да си причиниш отново, защото не искаш да вярваш, че абсурд съществува… но което знаеш, че ще продължи, ако хората не разберат, че подобни „тайни“ не пазят пострадалите, а ги убиват.

И да, подобен абсурд същестува и трябва да стигнеш до точката на пречупване, разкривайки ги, защото само след нея има действие и пречистване. Болезнено, но необходимо. За да не се изгуби смисъла на живота.

You may also like...