Пренасяне на първокурсник в колеж в Колорадо

една история на Таня Атанасова

Траяна е вече в стаята си, почти всичко е подредено, и чака съквартирантката ѝ да се нанесе. Момичетата са наистина различни от момчетата – Калоян в първи курс в колежа искаше просто базови условия, да му е удобно да живее в стаята си… и Траяна иска да ѝ е удобно, но и да ѝ е хубаво, да сложи снимки, плакати, лампички, личен момент. Да си направи декорирането, както тя иска, което при момичетата явно е важно – все едно ще пуска корени за по-дълго в тази стая…

Нанесохме я вчера. Бяхме смаяни от организацията на университета в този стресиращ за родителите процес. Имахме разпечатан parking pass, със съответната зона за разтоварване – зонирането е по цветове, според мястото на общежитието в кампуса на университета. Думата общежитие (на английски – dorm) никога не ми е звучала добре на Бг, защото все си представям високоетажни олющени общежитийни сгради от роден тип. Та ми се прииска да взема да му ударя едно описание на това събитие – “пренасяне на първокурсник в колеж”…

Както повечето от вас вече знаят, Траяна е първокурсник, специалност Aerospace Engineering, в Университета на Колорадо в Болдър. Университетът има прекрасна програма по Aerospace – рейтингът на специалността е в топ десетицата на страната на всичките три нива (бакалавърската, магистърската, и докторантска). Той е много голям държавен университет (над 30,000 студента на трите нива), но добре организиран като площ. Кампусът е красив, сградите са всички в тоскански стил, повечето три-четириетажни, облицовани с дялан камък (вади се от близка кариера/каменоделна, собственост на университета) и с красиви къдрави керемиди, сред големи стари дървета. Природата около Болдър, в чисто колорадски дух, е зашеметяваща. Тук са красивите остри зъбери Flatirons, забележителност на Скалистите планини. Болдър е модерен, силно либерален, скъп град, който освен с университета, е известен и като инвестиционна люлка на IT projects and startup companies.

Да се върна на нанасянето. Сравняваме с Жоро как беше преди седем години Калояновото нанасяне в колежа му… Ами, никак не беше. Ринглинг е пълна противоположност на Университета в Болдър. Ринглинг е малък частен колеж по изкуствата, с около максимум 2000 студента, а може би няма толкова и барабар с преподавателското тяло. Доста надменен колеж, не особено ухажващ студентите си, сякаш е привилегия, че си приет там. Споменът ни от първия допир е някак студен, въпреки горещината на Флорида. Пристигаш, паркираш на големия паркинг до някоя полуоплешивяла палма, оставяш колата на Калоян с всичко в нея да си се топи на жежкото слънце (обикновено към 38-40 градуса Целзий) и тръгваш към централната сграда да дириш количка за разтоварване. Тези колички в колежите представляват дълбоки кубове тип “голям хотелски кош за пране”, с четири колеленца. Онези колички, в които екшън героите падат в мръсните дрехи през хотелската тръба, когато се мятат в шахтата за пране, бягайки от лошите… Тези колички в Ринглинг са жълти, тук-таме поокъсани, със следи от обувки (понеже палави студенти и студентки се возят в тях, бутани от хилещите се техни приятели), затова не биваше никога да мислим какво е било пренасяно в тях и кога, и в какво състояние…

Та, в Ринглинг, паркираш и отиваш първо до “канцеларията”, и докато първокурсникът ти си вземе студентската карта (която в САЩ служи и за влизане в сгради, асансьори, както и в личната им стая, плюс храна на територията на целия университет), родителите бодро се вписват в списъка за гореспомената количка (един брой!), за да пренесат стопения вече товар от колата до стаята на първокурсника.

Приблизително време за чакане – около десет минути, което не е никак зле… Когато се докопат до количката, всички се чувстват специални, съпроводени от погледите на другите прегрели от жега и умора родители и студентите им… Така народът в Ринглинг пренася сварените дрехи, компютри, принтери, и прочие разтопена вече стока до ледените климатизирани до вкочаняване стаи. След няколко курса, включващи температурна амплитуда от около 20 градуса и всякакви нововнесени вируси от цялата страна и чужбина, изпотените тела обикновено се разболяват в срок до три дни. Системата е изпитана, работи безотказно.

Как стоят нещата с нанасянето в Болдър. Пристигаш пак в ужасно горещ ден. Още на завоя от градската улица към унивеситетския кампус, освен красивите тоскански сгради, виждаш и помощни табели с указания къде да завиеш към коя зона.

Жоро, като смел и обръгнал в студенските бури по пренасянията капитан, кара пръв, следван от Траяна, която ще счупи волана или челюстта си от стискане – което успее да се случи първо… Аз кротко се возя с нея и мълча, за да не бъда изядена жива от свирепата си шофьорка. Следваме табелите из тази част от кампуса, в която тя ще живее (малък комплекс от десетина триетажни каменни сгради, посредата с езерце и мостчета – с гъски), и стигаме до сградата на Траяна. Пред всяка от сградите има опънат мини-катун: маса под тента, с 3-4 студента, представители на студентското самоуправление – а масата, покрита с вече разпечатаните студентски входни карти и безплатните карти за градския транспорт на всички нови младежи, които този ден се нанасят в тази сграда. Смазан часовник е организацията. Докато Траяна изтичва до масата да вземе своите карти (2 минути работа), няколко усмихнати момичета и момчета (доброволци) се втурват към нас с няколко от гореописаните колички. Този път количките са черни, със жълтия герб на унивеситета, и изглеждат в прекрасно състояние… Ставам подозрителна, понеже съм израстнала в една силно демократична държава, в която са ме научили, че много хубаво не е на хубаво.

Та, доброволците катерят леко баирче на бегом (спрели сме откъм гърба на сградата), Жоро товари багажа от двете коли в количките, а усмихнатите деца хукват към стаята на Траяна – казали сме им етажа и номера… Аз бутам последната количка и се чудя да се чудя ли дали всичко ще стигне до указаната стая, или да не се чудя… Напразно се чудих. Всичко си беше разтоварено в стаята без щети. Децата се бяха изнесли за друг курс. След 15 мин. едното момиче дотърча обратно със забравено кантарче в ръка – било останало на дъното на една от количките, и ни го носи след направен друг курс до друга стая… Та така.

За по-малко от пет минути два натоварени автомобила бяха опразнени и разтоварени, без особено родителско усилие. Жоро и Траяна трябваше само да отидат да паркират колите на най-близкия паркинг и да си сложат по една оранжева бележка-разрешително за паркиране на таблото – любезно връчена ни от друг екип усмихнати студенти…

За нас остана изваждaнето на нещата от кутии и сакове (вещи, които иначе биха стигнали за три добре обзаведени стаи), а Траяна си подреди всичко сама. Разликата при момичетата е и в темпото, в организираността и самостоятелността в подредбата на стаята, в която трябва да прекарат година от живота си. Няма я онази закачлива момчешка инерция, няма чаровни шегички, белким някой се разхили здраво и помогне в подредбата на вещите, няма го бавното и спокойно темпо с голееееми почивки, няма лежерното “маняна”-гиби отношение (любим домашен израз). Има стегнатост, подреденост, дисциплинираност, поне при нашата мома. Абе, с една дума – скука и ред…

И така. Тя си е вече в стаята, ще закусва с приятелки, ние с Бат Жоро ходихме на кръчма, за да отпразнуваме новия етап в живота си (абе, и да поудавим мъката…), и за нас останаха само няколко солидни купчини “върната стока” – за обратно. Нали все пак сме от групата на хамалите…

You may also like...