Да започна лятото в Лещен, моята българска Тоскана
Не е нужно да е лято, за да отидеш в Тоскана. Необходимо е само да е края на пролетта и да повярваш, че в България има места, които все още не си открил, а са магнетични точно толкова, колкото и романтичните провинции на Италия, Франция или Испания, например.
Посрещнах лятото точно на такова място. В компания, в която една майка най-сигурно може да чуе вътрешния си глас: на дъщеря й.
Почти 1100 метра по-близо до звездите и малко повече от 3 часа завои, някои от които с градуси почти толкова обръщащи посоката ти, колкото и житейските – и си в свят на лястовичи песни, хлопки на стадо, сутрешна петльова аларма и… още таква “всемирна”, по Вазов, тишина.
Тук кръчмата се наричат “кръчмъ”, а родопският качамак е жълт като слънце в детска рисунка. Добавете тъмния цвят на ореховите греди, съчетан с каменните покриви и стени на къщите, част от чиито фасади светят в ослепително бяла вар, черното в катинарите на портите и на фенерите и дълбокото зелено, бухнало на всички страни… От него изхвърчат само ярко червените и розови рози, сякаш със специално подсилен цвят, като в силно контрастна снимка.
Ще си помислите, че прекалявам, ако ви кажа, че в селото можеш да видиш още жълта каручка и конче, натоварено с шарени дисаги, кошчета за смет от преплетени горски вейки, клинати върху гредите по някои улички, тесни колкото да съберат двама души, хванати за ръка, а указателните табели и пейките около плачещата върба в дерето му са заоблени с някаква тайнствена мекота, повтаряща изивката на планините, заобиколили това причудливо място!
Вероятно навремето по калдъръма му са тичали боси пети на дечурлига. Днес обаче тук живеят 10 души. А и туристите, и гостите му, макар и повечето да се влюбват в него от пръв поглед, се разделят бързо и го обичат от разстояние.
Не мислете обаче, че има напрежение или драматизъм в самотата, която излъчват дъсчените огради, зад които тревата е покрила пътеката към входните врати. Или железата, оформящи кръст по отдавна останалите без стъкла прозорци, на които разпъват мрежите си само планинските паяци… В тази самота има покана за съучастничество в едно пътешествие, което отвреме навреме може би всеки копнее да направи – назад в собственото му начало.
А това назад може да бъде и толкова далече, че да те отведе до глинения дом на някой български хобит 🙂
Върнах се в собственото си начало благодарение на Вики. И оттук натам ще го пътувам често в мислите си, защото само там, където си бил с душата си, искаш да се връщаш отново.
В моята българска Тоскана, която се казва Лещен…
снимки: Екатерина Костова и Виктория Баева
