Сбогом, Начо! И напиши за Бай Еди Кой си и Писателят

Шегуваше се, а лицето му оставаше тъжно. Така го помня от последната ни среща. Беше пред Радио Пловдив, където работя сега. Тогава беше последната спирка преди да тръгна за Испания. Поетът Стоян Терзиев представяше своите, ефирни като чашка на глухарче, стихове. Бяхме заедно с дъщеря ми. У дома куфарите бяха стегнати. Бяха единствения дом, с който оставах. Другият беше вътре в мен.

Начо пушеше на стълбите. Тежеше му, че не е близо до сина му. Тогава не разбирах. Сега знам.

Кратките разкази, които четях оттогава до днес на стената му във Фейсбук, бяха също толкова крехки, колкото може да е сълзата, която ще глътнеш, за да не нараниш този, за когото страдаш.

Щях да му кажа, че съм усетила колко са чупливи паузите между думите в тях, когато го срещнех. Със сигурност щеше да дойде на представянето на „Платното на Пенелопа“ след първото й издание отпреди 25 години. Но все още не съм се спряла на дата.

Той е първият издател на първата ми книжка. И не пропусна нито едно представяне на следващите ми книги.

Ако няма правни неуредици горе на небето, може да отвори издателство. Христо Г. Данов може да го благослови. А Стефан Бонев да занесе сигурно първия ръкопис с разкази…

Както и да подреждаме вероятностите, факт е, че книгите ти остават, Начо! Затова днес, когато си си тръгнал от нашия свят, ще те изпратя с последното ми интервю с теб – за твоите „Разкази за Иван. Прочетете го – тази крехкост, за която говоря… прозира и там.

Сбогом… Скърбя за теб, Начо! Но пиши, пиши и я довърши най-после горе тази „Ода и Реквием за Бай Еди Кой си и Писателят“.

You may also like...