“Платното на Пенелопа” тръгна към читателите си от Стара Загора

В цвят на цъфнали липи, новото издание на романът-миниатюра “Платното на Пенелопа”  тръгна към читателите си от Стара Загора. Градът още не ухаеше на тях, защото дръвчетата все още не са се разсънили след зимния студ. Но пък хората ме посрещнаха така топло, както се посреща у дома след скитане едно момиче на прага на 50-те.

Не познавам Стара Загора. Не бях ходила в града повече от десетилетие. Дори не бях минавала оттам пътьом. Но помнех красивия парк с алеите от по-рано. И все още наизуст – стихове от Веселин Ханчев.

И ако той е най-бележитият поет на Стара Загора, “Библиотека Родина” е най-старата в града, вече на 159 години. През 1877-ма, година преди Освобождението на България, в пожарищата, които го изпепеляляват, е унищожен целият библиотечен фонд от над 15 000 книги и периодични издания. С годините и днес нови хиляди томове са подредени в читалните й, а събитията, които организира усмихнатият й екип, увеличават приятелите на книгите всяка година. Сред тях вече и две от моите четири книжки ще търсят другари. Надписах за тях “Свети Никола от залива на подковата” и, разбира се, “Платното на Пенелопа”.

Час и половина преди началото на срещата все още бях в Пловдив и все още колата, с която щях да пътувам, нямаше винетка. Още час и половина по-рано завършвах монтажа на поредната история за радиото. Сестра ми приключваше в ангажиментите си в училище, мама приготвяше обяд, до който стигнах едва късно вечерта…

15 минути след потеглянето на автобуса за Стара Загора, натам се отправих със сестра ми и книгите, подредени в прозрачното фолио като току що изпечен хляб. Имахме винетка и настроение като на бухнали в цвят корони по пътя. Беше хубаво това четвъртъчно пътуване със залеза на изток, по магистралата за морето преди още то да отвори обятия за влюбените в него. Вълнообразният на места асвалт само засилваше усещането за приключение, което дори равният глас на джипиес-а не можеше да развали.

Директорката на бибиотека “Родина” Слава Драганова, миниатюрна и крехка в падащия здрач на пристигането ни, ме прегърна като стар приятел. Бяхме говорили само три-четири пъти по телефон, а усещането ми бе, че я познавам от години. Сподели ми за своя лична тревога същата вечер. Тя обаче не я беше закотвила вкъщи. Не беше пропуснала и нито един детайл в организацията, щях да се убедя малко по-късно. Сега връщам назад посрещането, подредената зала, цветята и поканата за следваща среща скоро и знам, че ще мина по пътя за града на липите отново.

И дори Виолета Бончева да е единствената причина, ще има смисъл. Тя е сред най- известните поетеси на Стара Загора, лауреат на Националната младежка награда за поезия “Веселин Ханчев” и до момента, в който се запознахме наживо, приятелка от мрежата. Бях й изпратила свои стихове с молба за превод на испански преди още да тръгна за Средиземноморието. Все още са в компютъра ми, прибрани във файл за бъдеща двуезична стихосбирка, който скоро, мисля, ще е готов за отваряне. От няколкогодишната ни вече интернет дружба знаех, че обича цветята, изгревите и залезите, природата… От стиховете й – че не робува нито на мерената реч, нито на обичайната
за нашите литературни ширини женска символика. Но последните й прозаични разкази, събрани в книжката “Качпици от Ескобедо”, като че ли ми бяха разтворили сърцето й – с избора на драматични човешки истории от непознати за мнозина земи, споделени сякаш с някой близък в безлунна нощ леко и трепетно тихо, за да не събуди болката у този, за когото разказва. Меланхолия и страст, съдбовност и случайност – и между тях тя, българката, “бялата” Виолета, както след срещата ракзказа, че я наричал един мексиканец, говореща езика на своите герои и с душата си. Явно умееше и да чете в хората – посрещна ме с шоколад във виолетова опаковка. И с искрящо добри думи за стихосбирката ми “Думите ме носят”.

Ех, бяла Виолета! Виолетовият цвят на пътуванията ни из чуждоземния свят – в различно време и сред различни хора, от Мексико до Испания, ще ни свързват без думи и занапред – когато четем книгите си, когато разказваме за думите ни в тях пред хора, които за първи път ни срещат, когато харесваме статусите си в мрежата или когато останем смълчани след тях. И няма значение дали аз сега съм с коса в цвета на липите, а твоята е като на събрал южното слънце нар, защото трептенето на една вълна се вижда в очите.

Можех да се разплача след като Виолета завърши представянето ми, прочитайки стихотворението ми “Минзухарите през октомври”. Бях го писала месец преди да тръгнем към Испания – тогава, когато се беше родила и голяма част от поезията в “Думите ме носят”.

Сега стиховете ми звучат по друг начин. Не помня дали го казах пред публиката. Бях преболедувала болките си чрез своето пътешествие и бях намерила пътя обратно. Към себе си. Завърших импровизираното четене на стихове с “Обратно в себе си”. Може би така ще се казва следващата ми стихосбирка…

Още дълго говорихме в залата на Радио Стара Загора, там, където Слава ми беше предложила да организира срещата седмици преди да кандидатствам за работа в Радио Пловдив. Радио Варна домакинстваше представянето ми с “Писма под възглавницата” четири години по-рано. Какво намигване е животът…

И така, с намигване, след няколко автографа и снимки, след една мълчалива прегръдка с чернокоса дама, излязла сякаш от спомените ми за Хавана, след непринудени разкази за миналото на Стара Загора с Любомир Вълков, Слава и Виолета на чай и кафе в уютно ресторантче до радиото, потеглихме към Пловдив.

И ако според първото изречение на “Платното на Пенелопа”, “в града на хълмовете отдавна никой не живееше с изкуството”, 25 години след първото издание на книжката, с новото й томче аз и сестра ми се връщахме в европейската столица на културата.

Там, а и навсякъде, където ме поканят, тепърва ще представя книжката. Защото проф. Светлозар Игов казва в предговора: “Мисля, че това ново издание на първия й роман заслужава да стане достояние на едно ново поколение читатели”. И защото ако говорим за Одисей, не бива да забравяме Пенелопа.

А в Пловдив мама ни чакаше. Както го прави винаги, където и да тръгваме. Когато и да се върнем.

P.S. Благодаря още на целия екип на Библиотека „Родина“, на усмихнатата им фотографка, на Краси, която започна срещата и я документира, на Радио Стара Загора за атмосферата, на кмета Живко Тодоров, от когото получих букет и на всички, които отделиха час и половина от личното си време на 14 март, за да бъдем заедно!

За „Платното на Пенелопа“ (Издателство Fast Print Books, 2019 г.): Две сюжетни линии – едната, вървяща по ръба на мита за Пенелопа и Одисей от древността, когато всичко изглежда приказно, даже най-дълбоката самота; другата – съвременна история на двама влюбени, чийто общ семеен кораб не оцелява в бурите на ревността и себелюбието. Преплетени паралелно, разговарят между времена и пространства колкото за любовта, страстта, отдаването, очакването и самотата, толкова и за техния бряг. На който можеш да избереш дали да продължиш да тъчеш савана на очакването си или платното на кораба за отплаване. А ако с лице към океана от книги вече държите “Платното на Пенелопа” в ръце, вече сте открили една миниатюрна мида, в чиято сърцевина са надиплени въпроси за възпитанието на чувствата. Ще откриете ли отговори за себе си в двете паралелно разказани истории: от древността и съвремието? Вижте между страничките. Може да поръчате с автограф чрез авторската ми фейсбук страничка, а скоро и в първата книжна онлайн платформа с домейн на кирилица книги.ею

Редактор: Василка Беева, автор на корицата: Юлиан Георгиев

You may also like...