20 годишният пианист Георги Вълчев – моето пловдивско начало на европейската столица на културата

Няма българин от моето поколение, който да не е чувал “Дилмано, Дилберо”. Възможно е и понякога да му се случва да припява народната песен, ей така, неравноделно, както все още живеем и вършим делата си ние, българите. Признавам, обаче, че нямах никаква представа за това, че Александър Владигеров е композирал вариации върху популярната фолклорна песен. Докато не ги чух снощи в залата на Историческия музей в Пловдив на пиано в изпълнение на Георги Вълчев.

Изненада, усмивка, радост. Това предизвикаха в първия момент у мен така познатите извивки. После преляха в нещо неизвестно като мелодия, но все така близко. Усещах, че го познавам, но усещах и друго – като че досега съм го била забравила. Нещо подобно бях изпитвала на няколко пъти, докато живеех в Испания. Необяснимо е – просто те парва под лъжичката, може и да обърне сърцето ти. В тези няколко неравноделни български такта, които – казват – повтаряли ударите  му. И били невидима нишка с Космоса.

Дали беше отнесъл някъде там цялата публика на концерта си Георги не знам. Аплодисментите ме приземиха. И поклонът му, който снимах от височината на стълбите в историческата за Съединението на България зала. Изглеждаше крехък в средата й, пред рояла. Малко преди това бе свирил “Балада No2“ на Шопен.

Сега отстъпваше място на малката изненада в Новогодишния концерт в тази студена януарска вечер – третокласничката Наталия Грозева. Тя влезе със Снежана Спилкова, преподавателката й по пиано в Музикалното училище под тепетата. Усмихна се на публиката и внимателно седна на табуретката пред пианото. Роклята й докосна пода, а тънките й пръсти легнаха върху клавишите. Спечели овации.

А след това я наблюдавах как емоционално следи изпълненията на Георги. “Прелюдии Първа Книга” от Дебюси, “Прелюд сол минор”, оп. 23 No5 от Рахманинов, 11-та “Рапсодия” на Ференц Лист.

Той свиреше така леко, сякаш диша. Привеждаше се над рояла, оставяше едната си ръка понякога да виси във въздуха, след това я спускаше, разлистваше тоновете плавно или ги насичаше като с отвес. Паузите преливаха в наситени от звуци картини и пространството сякаш се движеше.

Не съм музикален експерт и не мога да кажа колко технично и вярно се изпълнява едно музикално произведение. Но знам, че можеш да го почувстваш. Както бяха почувствали творбите и други сред публиката. “Водопад, водопад от звуци” – възкликна началникът на Детска клиника към УМБАЛ “Св. Георги” Пловдив проф. Иван Иванов след концерта. Георги получаваше цветя, прегръдки и признателни думи за емоциите, които бе предизвикал от всички присъстващи.

Сред тях бяха директорката на Националната Гимназия за сценични и екранни изкуства Емилия Арабаджиева, преподавателката Зоя Капон и талантливи момичета и момчета, гостували с музикално-артистичен спектакъл във Франция през 2015-та по покана на д-р Радева-Николва от “Арт Галерия Константин” Франция, която организира изявата му под тепетата. Точно тогава тя се срещнала за първи път с Георги. Сега споделяше с публиката, дошла да го слуша:

“Имах щастието да се запозная с тези уникални и много талантливи деца – Пани, Дончо, Кристина, Виктория, Георги по две, Кристиян и Гергана. Това бяха деца-пламък, способни да запалят огън и под вода с таланта и артистичната си енергия. Особено се впечатлих от Георги тогава, защото макар и по-скромен на фона на останалите, нещо го привличаше към пианото в къщи, кръжеше като магнит… сякаш чакаше покана да седне и засвири – неизтощим, емоционален, преливащ от любов към музиката. Непрекъснато смяташе,че притеснява другите,  докато от първия момент, в който го чух, единственото ми желание беше да го слушам до безкрай! Така решихме той да открие заплануваните “Дни на театъра” с изпълнение на доста трудния за възрастта му етюд на Скрябин. Много се зарадвах, когато разбрах,че вече е в Консерватория в София,а сега и в Италия. Нямам никакво съмнение,че ще стигне далеч в кариерата си, защото при него всичко става спонтанно, той живее чрез музиката, за него тя е жизнена необходимост и съдба. Защото когато човек има дарба – той няма друг избор, освен да даде и на другите да стоплят душите си от Божествения й огън”.

За д-р Радева-Николова пък нямал алтернатива изборът да срещне с дарбата на Георги родния си Пловдив в този Новогодишен концерт. Учителят на Георги по солфеж, който също нямало как да го пропусне, ме върна към годините му в гимназията:

“В класа по пиано имаше и деца на музиканти. А той не е. Но разбрах, че е талант още щом докосна клавишите. Защото има един момент, който е много важен – как пръстите ти придават тона.” – прошепна ми видимо горд още преди първите акорди. Не го познавах, но му се усмихнах. Все още нямах изградена лична представа за младия музикант.

Половин час по-рано правих интервю с Георги. Каза ми, че винаги преди да излезе пред публика, нещо се свива в него, разтуптява го. Това преодоляване и съсредоточаването в музиката после обясни, че е получил като възпитание от нея. Точно така се изрази – “възпита у мен”. Нали помните какво казват за таланта и характера… Това момче с ясни сини очи и грабваща усмивка имаше характер! Предстоеше сама да разбера има ли и талант.

Пианото привлякло интереса му още на 3 годинки, докато гледал Евгени Димитров в “Шоуто на Слави”. Казал си – колко е хубаво! Малко след това тръгнал на уроци. “Имах подкрепа от цялото си семейство” – усмихваше се, докато си спомня. Живеел с дядо си, тъй като майка му и баща му работели в Англия. “Надявам се да се радват на това, което правя”.

Майка му и баща му изглеждаха щастливи на първия ред снощи. Оказа се, че в Пловдив това е първият концерт на сина им. А мечтата му е да свири пред различна публика на големи сцени из целия свят.

“Той го заслужава” – ми беше казала д-р Елена Радева-Николова. Месец по-рано Георги свирил на друго нейно събитие във френското градче Вердерон. “Като си тръгна, къщата остана съвсем тиха. Но с цялата тази енергия, която ни подари Георги”, разказваше Елена.

В пети клас тя беше моята първа среща наживо с музика, изпълнена на пиано. Още помня как се захласвах по нейното изпълнение на “Фюр Елизе” и се опитвах да свиря котешкия марш. Нямаше как да не й повярвам за Георги преди да го чуя. Няма как и аз да не съм убедена, че има блестящо бъдеще на музикалната сцена – сега, след като вече съм го слушала наживо. И няма да е пресилено, ако кажа, че макар да не е част от програмата на Пловдив като европейска културна столица, концнертът на Георги Вълчев е моето начало за нея.

От пазарджишкото село Синитево през уроците по пиано и Гимназията за сценично и екранно изкуство в Пловдив до Националната Музикална Академия “Проф. Панчо Владигеров” в София животът му – равноделно или не – го изпраща в Триест, Италия. Попаднал в Консерватория „Джузепе Тартини” по Програма Еразъм. И решил, че ще завърши магистратурата си по пиано там. Не било лесно, особено в началото – друг език, друг град, други хора. Но се справял, както преодолявал излизането пред публика. Още в началото свирил пред исталианския си професор Флавио Закариа и колегите си вариациите по “Дилмано, Дилберо”.

“Не бяха чували Александър Владигеров. Професорът ми първо се учуди на звученето, после го усети”. Виждаш ли се като негов посланик в “широкия музикален свят” – попитах го. “Да, защо не” – отговори Георги с още по-широка усмивка.

Пожелах му да не я губи. И да върви смело напред. В неравноделния ритъм, който – казват – бил връзката ни със сърцето. И с Космоса.

снимки: F2F TV