Урок за старица, млада жена, три сестри и 365-те дни на всяка година

разказ от една възможна книга за деца и родители 🙂

Грохнала старица с оредяла коса, прокъсани дрехи и обосяла – така изглежда годината, която си отива в разказче от читанката за трети клас. В него бабата среща млада красавица – точно такава, каквато и тя е била 365 дни по-рано. Тръгва си, нахранила гладните, облякла оголелите и подарила надежда на отчаяните.
Прочитам историята заедно с три тризначки – знакът на моето лято, че ако един план не успее, значи е отварял пътя ми към друг, в който мога да съм и по-полезна.
– Това възможно ли е? – пита едната сестричка.
– Кое по-точно? – подтиквам я да разкрие кое е предизвикало въпроса й – одухотворяването на старата и новата година или нещо друго.
– Да е направила толкова добрини и да грохне така? – изпреварва я другото момиченце. Разтворило е широко очите си и в тях, като в кладенче, можеш да видиш почудата на цялото й същество.
– Понякога най-добрите остават най-бедни видимо – усмихвам се.
– Но нали доброто е красиво, учили сме го – анализира най-голямото от децата.
– Понякога красотата можем да видим само със сърцето си – казвам им.
– Да, тогава я чувстваме – отваря още по-широко очите си второто, според реда на появяването си на бял свят, момиченце.
– Искаш да кажеш, че може да усещаме, че старата жена е красива, въпреки че е грохнала и с парцали? – изпитва ме най-голямото.
– Точно така.
Оставям ги да напишат домашната си. Когато приключват, им казвам:
– Момичета, представете си, че днес изпращате вашата стара година – като старата жена от разказчето, което четохме. Затворете очи, извикайте въображението си и… я опишете в кратко съчинение.
– Ще пишеш ли с нас? За твоята старица – закачливо ме поглежда най-мъничката.
Съгласявам се.

„Моята старица се погрижи за мен – пиша на белия лист. Чувствам се като ученичка, прилежно окръгляща буквите. – Показа ми, че по стълбата можеш да слезеш надолу, а по пътя – да се върнеш назад. Научи ме, че ако повече разбирам другите, ще знам малко повече и за себе си. Окуражи ме да изпитам всичко това не чрез думите, а на дело. Имам време да подържа още малко ръката на старата година. Ще помълчим заедно. И двете знаем, че след раздялата ни чака път. И не е страшен само ако сме готови да не спираме да вървим – навред и навътре към себе си.“

– Но старицата ще се спре някъде, нали? – пита ме средната сестра и преди да дочака отговор, признава: – Не разбрах много за твоята старица.
– Колкото повече пораствате, толкова по-трудно ще описвате годината, с която се разделяте. Мисля, че е така, защото понякога ще сте сърдити на това, което ви е донесла, друг път – ще сте много тъжни заради загубите; трети път – ще искате да я задържите по-дълго, защото ви е направила щастливи. А иначе на въпроса ти – да, мисля, че ще се спре. И там, където ще го направи, ще срещне всички останали старици, които са раздавали надежда назад през годините.
– Ти все пак не ни каза как точно изглежда твоята старица, сегашната – настоява най-голямата.
– Тя е такава, каквато виждам себе си в огледалото – отговарям спокойно.
– Но ти не си стара! – възкликват момиченцата.
– Само 40 години по-голяма от вас – смея се. – А вашите старици как изглеждат, ще ми прочетете ли?

„Моята старица е с дълга бяла коса. И е най-красивата стара жена, защото е правила само добрини“ – чете най-голямата. „Жената, която аз изпращам, не е толкова стара. Млада е като моята баба. Тя ме учи да бъда добра“ – е съчинила средната. Идва ред и на най-малката: „Тя върви по пътечката. Не виждаме, че е прегърбена и с парцали, вместо с хубави дрехи, защото всичко свети“.

– Вашите старици са прекрасни – казвам им – А може ли да се сетите къде отиват те с всичко, което ви се е случило и сте преживели?
– В миналото – отговаря без да се чуди дълго най-малката. В учебника им по „Човек и общество“ наскоро са чели, че събития и преживявания от предишни периоди се наричат минало.
– А миналото къде отива? Щом днес ние знаем за него, значи някъде се е пазело… – провокирам ги.
– Може да е под земята – предполага едната.
– Не, не е под земята, другаде е, по-близо до нас – противопоставя се другата.
– Аз мисля, че го усещаме, като доброто, за което ти ни каза – включва се най-малката.
– Нито една от вас не греши. Свидетелства за миналото намираме под земята, когато археолозите открият различни следи при разкопките си. Но когато го изучаваме, знанието за него остава в ума ни. Това, което пък е наше лично минало, запазваме в спомените си – когато ги викаме в мислите си, те ни вълнуват, затова казваме, че предизвикват чувствата ни.
– И все пак, годината, която си отива, може да не е изобщо жена, нали? – опитва да разсее всичките си съмнения най-голямото момиченце.
– Може, разбира се. Но авторът така си я е представил. Описал е годините като хора, приписал им е човешки качества. Това се нарича метафора. В литературата често писателите използват метафори, за да ни въздействат.
– А аз мога ли да си представя годината като мама и татко? – възторжено пита средното дете.
– Разбира се.
– Това е хубаво. Защото тогава няма да ги изпращаме и да очакваме новата година като някакви други хора, които не познаваме. – обобщава малката.
– Използваш метафора – прилага новото знание най-голямата. И като размисля няколко минути, добавя – И аз ще използвам метафора, но за новата година. Ще си я представя като мен.
– Ще е нашата четиризначка! – блесват очите на втората сестричка. Най-малката е готова да надгради хрумката, но  първата сестра я изпреварва:
– Не. Просто аз ще съм новата година.
– Впрочем, годините са точно това – аз, ти, тя и тя… – ръката ми описва полукръг. Мога да го затворя, изреждайки още, но знам, че те вече са разбрали смисъла.  Затова продължавам: – Всеки от нас има власт да ги сътвори така, както желае или пък – както може. Мисля, че трябва да имаме смелост, за да опитаме да направим от всяка нова година наше малко лично чудо. Със сигурност няма да успяваме винаги, но си струва да вярваме, че можем!

Трите момиченца изглеждат доволни. Свършили сме с последния урок и могат да порисуват. Опитвам се да отгатна какво ще се появи върху белите им листове. Но все пак не мога да твърдя със сигурност. Така, както в началото на всяка нова година никой от нас не знае каква рисунка ще сътвори през следващите 365 дни.  Макар че сам е художникът. А и писателят на живота си.

 

 

You may also like...