„Познатият непознат Пловдив“ – малката история на хора и къщи

„Книгата с нетвърде оригиналното заглавие „Познатият непознат Пловдив“ се изчерпа изненадващо бързо. Продължават да я търсят. Обаждат се от София, дори от чужбина, повечето са, разбира се, пловдивчани. Оказа се, че има все още хора, които се интересуват от миналото, от голямата история и от малките човешки истории и приказки за сгради, грижа им е опазването на културната памет и културното наследство“.  Това ми разказа вместо анотация за сборника с истории за града и хората му неговата авторка Пенка Калинкова – журналистка в активната си творческа възраст, театровед през целия си професионален живот и неуморна обществена активистка по въпросите, свързани с културата и градското самосъзнание.

И защото ме възхищават хората, които не спират да намират нов център, около който да изплетат кошничка, за да съхранят и пренесат напред през годините истинското богатство на уменията си, реших да се свържа с нея, за да ми разкаже за своите разкази – част от тях, подредени и в книгата й за Пловдив  от 2014-та, други съвсем нови и украсени с черно-бели снимки, чийто контраст, обратно на логиката, топли. Защото носи спомени. 

1. След като през последните години стана болезнено ясно, че не просто страдаме от къса памет за нашата си родна история, защо реши да събереш между кориците на книжка памет за нашия град?

Пенка Калинкова:  Вероятно, любопитството към миналото, към историята и историите, търсенето на връзки между хора и събития, верността към родовата памет и културното наследство, чиито части са античността, старата градска архитектура, делото на мнозина известни и не толкова известни личности…ги нося по наследство от родителите ми, от рода. Така че нищо не възниква на гола поляна, аз съм брънка от някаква верига. Фактът, че съм се родила и живея почти постоянно в град с многовековна история като Пловдив, подсилва интересите ми. И както и друг път съм казвала, тази книга не се е родила за един ден, за една година. Тя е плод на натрупвания, които са се напластявали в течение на години журналистическа работа. Аз съм се срещала и продължавам да се срещам с много интересни хора. Живеем в ускорено време, ускорено и поради развитие на технологиите, на дигитализацията. Атакувани сме от всички страни от най-различна, често противоречива и провокативна информация. Сблъсквам се с незнанието на хора, не само млади, на базисни неща. Изпитвам желание да споделя това, което знам. И нека историците не ме съдят – аз не се занимавам с голямата история, аз се интересувам от малките истории на хора и къщи.

2. Как откриваш, разпознаваш и отделяш зърното от плявата на субективния разказ – ще разкриеш ли малко от процеса по събиране, изследване и представяне на историите за Пловдив?

Пенка Калинкова:  Трудно е. Човешко е да разказваш за себе си и рода си, ако наистина поназнайваш нещо за него, някак митично, смесвайки действителност с въображаемо и бленувано. Но като цяло трябва да отбележа, че човешката памет е много къса и избирателна. Освен това всеки от нас, участниците в приблизително едни и същи събития, помни отделни факти, това, което него самия го вълнува. Няма шкаф, в който да бръкнеш и да извадиш наяве готовата история. Обикновено тя е под пластове прах скрита и забравена. Аз събирам някои истории по люспици.Но ако един факт ме интригува, търся следите му и вървя по тях…Понякога ми коства много време и всякакви усилия. Понякога случайността ми помага.

3. Имаш ли любима история, място или време, в които да оглеждаш любимия си град?

Пенка Калинкова: Имам любима история и това е животът и делата на Емилия Фаврето – Събева. Попаднах на нейното име сред основателите на Дома на изкуствата и печата, създаден от хора на духа през 1923 година. Сред музиканти, художници, писатели и журналисти имаше само две женски имена, едното беше нейното. Майката на оперния певец Събчо Събев. Научих за опитите й да създаде частна опера в Пловдив. И малко по малко се прибавяха нови и нови факти. Един малко познат човек, уважаващ моите интереси, ми подари нейна самиздат брошурка…Всичко това ме приближи до написването на очерка „Една италианка в Пловдив. Семейство Събеви”. Ако Васил Самоковлиев, моят съученик и отличен преводач от чешки език, не ме беше свързал със списанието „Българи”, издавано в чешката столица от българи, и главната редакторка Мария Захариева не ми беше поръчала някои текстове, нямаше да се роди този интерес към чешкото присъствие в Пловдив, съществено не само за средното и висше образование у нас, но и сложило отпечатък и побутнало развитието ни в много области на живота.

4. Какво ще напише един пловдивчанин като теб след години за своя град във времето, което живеем ние, според теб?

Пенка Калинкова: Много се съмнявам, че хората, вгледани така жадно в своя смартфон, докато пътуват в метрото, например – това е смразяваща гледка, само аз разглеждах околните, те, изплашени, гледат да не изпуснат важна подробност от настоящето си, та едва ли ще им остане време да се заровят в живота на предходните поколения. По-скоро ще използват това, което вече е известно, ще го визуализират, снимайки и монтирайки много бързо и много смело свои видеа. Вижте колко много филмчета се появиха и обгледаха Пловдив с Античния театър, Стария град и Капана след съобщението, че е един от най-старите живи градове в света. Аз, например,и досега попадам на сайтове със знайни и незнайни автори, които преразказват вярно и невярно и рядко позовавайки се на първоизточника моите „Истории от тютюневия град”. Особено този интерес се получи след разрушаването на „Ориенттабако” на „Одрин”№8 и опожаряването на четирите склада. Дори прекопирайки мултиплицират някъде допуснати грешки от първия копист в имена на хора и местности. Наскоро една историчка, д-р на науките, коректно спомена, че наименованието „Тютюнев град” е измислено от мене, но тя твърди незнайно защо, че е станало през 2014 година, а всъщност определението доби гражданственост след появата през 2009 г. на документалния филм по моя идея и сценарий „Истории от Тютюневия град”.

5. Догодина Пловдив ще е културна столица на Европа. Какво за бъдещето мислиш, че ще съхрани паметта на хората за това събитие?

Пенка Калинкова: Не знам. Ще видим. Може би ще си спомнят готвеното бляскаво откриване или опита на Александър Секулов и Диана Добрева да четат Омировата „Одисея” от позицията на днешния ден…? Но вероятно ще запомнят и разровения точно в годината на Пловдив – Европейска столица на културата, площад Централен на града ни. Предстои ни да видим. Аз например помня първата си среща с Горан Брегович и с „Металика” преди 20 години, по време на продължилия двама месеца и половина Европейски месец на културата 1999 година. Както и изумителните спектакли на Еймунтас Некрошюс, Роберт Стуруа и Петер Щайн в селекцията на спектакли по Шекспировия „Хамлет”.

Благодаря на Пенка Клаинкова за този разговор. А аз си мисля, че щом сме живи, винаги има шанс да събудим паметта си, а и да съберем впечатления, знания и чувства, през които да разкажем на децата ни за нашето „днес“, което утре ще бъде „вчера“.

You may also like...