На Никулден – скромен улов от романа ми „Свети Никола от Залива на подковата“

За всички, които ценят духовната трапеза, на Никулден предлагам скромен улов от романа ми „Свети Никола от Залива на подковата“. Основното действие се развива в Черноморец – градът, който в миналото е носел името Свети Никола. Легенда от дълбока древност свързва това място със светеца, но и днес черквата, която носи името му, е самостоятелен герой в живота на градчето, а и в романа.

Той разказва една семейна история от 1969-та до 2014-та и може би мрежата на обществената история ще закачи някои лични ваши спомени от това време.  В някои от въпросите, които си задават героите ми, може пък да откриете свои лутания. Или да намерите вдъхновение да продължите напред без да се оплитате в тях.  Та… ето няколко песъчинки от разказа ми край Черноморец, този залив на подковата, който вероятно поне веднъж в живота си сте виждали на живо 🙂

„Легендата обаче разказваше за гръцки моряци, които преди около 200 години след корабокрушение доплували до брега, изплашени и без гемия, но с иконата на Агиос Николас в ръце, която, тръгвайки на път, взели да бди над живота им. И тя наистина го спасила. Какво са правели моряците в залива, колко са останали в него, дали са пуснали семе тук, или не и кога точно са отплавали с вятъра към домовете си, не беше известно. Но преди да си тръгнат, оставили на местните рибари и чифликчии иконата и им завещали да изградят храм на името на Свети Никола, за да бди и над тях, и над живота в селището. Параклисчето било изградено малко след това и вероятно в годините е събирало хората. През 50-те години на 20 век, обаче, то вече треволясваше, запуснато без човешко присъствие. И сигурно само Бог, а може би и партийните секретари от Бургас и Созопол знаеха къде е онази чудна икона на Свети Никола, запазила живота на гръцките корабокрушенци.“

„По това време за първи път Ветка отиде на църква. Въпреки че беше съвсем близо до центъра на селото и още по-близо до плажа, нито тя, нито Никола някога бяха прекрачвали прага ѝ. Единственото, което знаеха за нея беше, че е наречена на името на Св. Никола заради иконата му, спасила след корабокрушение гръцки моряци преди 2 века. Доплували до брега на залива, уловени за нея и я оставили на местните, за да съградят храм, припомни си легендата, докато влизаше в храма. После, през 95-та точно на Вяра. Надежда и Любов той беше горял. Тогава не се вълнуваше от пожара нито от мълвата, че чудотворната икона на светеца за втори път след онова корабокрушеное пак оцеляла. Заедно с дървен кръст, който се говореше, че е от разпятието. Дали беше така наистина? Или не беше? Ветка беше последният човек, който можеше да прецени. Но не искаше да преценява нищо. Истината не ѝ трябваше. Трябваше ѝ надежда.
Когато влезе за първи път във вдигнатата след пожара със средства и сили на местните църква, ѝ се стори схлупена и негостоприемена. Дворчето беше разхвърляно и само два кипариса на входа подсказваха за някаква… далечна грижа. Остави стотинки и взе свещ, за да я запали пред иконата на светеца. Казваха, че самият той бил Чудотворец. Само това имаше значение за нея в този момент.
Приближи се до олтара. Чу, че някой влиза и спира на входа. Какво значение имаше кой е? Трябваше да се помо173
ли. Но не знаеше как. Затвори очи. Сълзите напираха да се стекат по страните ѝ и тя с мъка ги овладяваше. „Господи! Дай на детето ми сили да се пребори с болестта!“ – думите дойдоха сами в съзнанието ѝ и се заизреждаха отново и отново. Когато секнаха, отвори очи и се залюля. Краката ѝ се подгънаха и тя тръгна да се свлича. Но една ръка я улови във въздуха и я изправи.
– Ела да седнеш – каза ѝ мек мъжки глас. Беше свещеникът. Поведе я към столовете в дъното на църквата, точно срещу олтара. Сребърните му коси се спускаха край лицето и му предаваха някакво сияние. А може и да си беше въобразила. Очите му бяха топли и наситени с тънки като конец бръчици. Сякаш нямаше възраст. Седнаха.
– Дъщеря ми е болна. – отрони Ветка.
– Бог ще ѝ даде най-доброто – усмихна се свещеникът. Думите му я объркаха. Ако туберкулозата беше най-доброто, което той ѝ праща, в какво беше живяла до този момент?
– Има две дечица, отче. Момче и момиченце. Не може да ги остави – гласът ѝ беше толкова тих, че той се наведе да я чуе.
– Не съм те виждал тук – отговори ѝ той.
– Не съм идвала – призна Ветка и кръвта запулсира в слепоочието ѝ.
– Не си идвала и искаш от Бог всичко веднага… – не беше въпрос, а констатация. Стори ѝ се, че я упреква.
– Никога не съм вярвала в Господ – чу се, че обяснява. Сякаш друга жена говореше вместо нея. Искаше ѝ се да спре, да стане и да избяга. Но в краката ѝ някой беше налял олово.
– Виждаш ли? Не вярваш, а го молиш. Как да чуе молитвата ти? – очите му вече не се усмихваха. Бяха сериозни. И дори може би малко тъжни.
– Ще си ходя – изправи се Ветка. Тръгна към вратата на църквата, но на входа ѝ се обърна. Вместо да се прекръсти, потърси в тъмния ъгъл отчето и каза: – Няма да се откажа.
Свещеникът вдигна ръка и я благослови.
След тази среща Ветка все по-често се отбиваше в храма. Избягваше отчето. Не палеше и свещи. Просто влизаше, сядаше на възможно най-отдалечения от светлината под купола стол, взираше се с часове в иконостаса, повтаряйки с поглед всяка фигура, която резбарят беше оформил. Беше като хипноза. Първо усещаше скованост не само на тялото, но и в мислите си. След това те тръгваха да препускат необуздано из годините, смесвайки събития и хора в някаква странна амалгама от случили и неслучили се събития. Накрая, когато очите ѝ се затваряха уморени, сами длето, което дълбае в дървото край иконите при олтара, мислите се укротяваха и притихваха. Тогава чак чуваше мълчанието, затворено между стените на този храм, който бше единствената ѝ надежда през цялата пролет и лятото.“

„Такъв човек беше за нея отец Стефан – новият свещеник в храма на Черноморец, който официално отвори врати след пожара. В месеците, когато Ветка бе останала в дома си да се грижи за Марта, той беше успял да изкорени тревата, да обърне целия двор, да го оформи така, както стотици пъти му се присънваше Райската градина, да поръча от всички кътчета на земята причудливи цветя и дръвчета и най-накрая – да ги засади с нежност, каквато малцина могат да изпитват към растение.
Орхидеи, лотоси и блатни ириси деляха едно пространство с ябълки, мандарини, див лимон, сливи, ягоди и киви. Обещаваха да отрупат с цвят и аромат целия преден двор. Отзад с жена му бяха сковали къщички за кокошки и два перести петела, а костенурките сновяха между каменните алеи с пейки и люлка от дърво. Кипарисите на входа още седяха, Ветка научи, че символизират ангелските мечове, които пазят Райската градина. Малко зад тях дървено мостче над малко изкуствено езеро дърпаше погледа към избухващите цветове на лилиите. Но любимото място на отец Стефан в тази градина беше пасифлората, за която той беше чувал, че години наред била смятана за свещена. Често, щом цветът се разтвореше с нежна лила, той спираше при цветето и се опитваше да разгадае съвършената форма на центъра му. Някои казваха, че прилича на трънения венец на Христос. Ветка не приемаше, че венецът, с който е бил разпънат Спасителя, може да бъде толкова хубав.
Когато за първи път след погребението видя жената да влиза в двора на църквата, свещеникът откъсна една пасифлора с корена ѝ и я подари.
– Запали свещ да видиш как е дъщеря ти. После иди и си засади цветето в къщи – каза ѝ.
– Защо, отче?
– Защото красотата му ще държи паметта ти жива.
– Няма как да забравя Мартичка.
– Искам да те науча как да забравиш своята болка.
Ветка засади пасифлората покрай оградата. Години по-късно щеше да разбере думите, с които отец Стефан ѝ я беше дал.“

„Една неделя, докато по традиция палеше свещ в църквата, а после ходеше в параклисчето зад нея, за да се взира в надписа над вратата му „Опомни се“ и да мисли за земните страсти и небесното спокойствие, Ветка чу, че скоро ще има референдум за името на Черноморец. Нещо припари под лъжичката ѝ – точно така, както още помнеше,че ѝ припари, когато позна за първи път насладата да бъде с мъж.
– Отче, разбра ли, че ще гласуваме дали да се казваме Свети Никола или Черноморец? – побърза да иде до свещеника и да чуе отговора му.
– Кметът ми каза, че има подписка за това – отговори отец Стефан. – 50 души са направили инициативен комитет и искат хората да си кажат думата за преименуването.
– Ти какво мислиш, отче?
– Мисля, че Свети Никола винаги е бдял над това място. – отвърна свещеникът. Зелената арка над портата към двора на храма просветна и на Ветка ѝ се стори, че оформи ореол около главата му. Тръсна глава, за да изгони видението – беше абсурдно, знаеше, че е абсурдно.
– Как ще убедим хората? Някои загубиха толкова много през последните години – въздъхна Ветка и не успя да поеме въздух отново. Огромната празнина в душата ѝ пак се беше надигнала и започваше да я задушава.
– Няма как да убедиш неверника във вярата си. – каза ѝ малко рязко свещеникът. – Ти защо идваш в храма? Нали също загуби нещо толкова ценно, дъщеря си?
Ветка не отговори. Не можеше. Празнината беше стигнала вече до гърлото ѝ и беше заседнала в него. Заплака.
– Опомни се – заповяда ѝ отец Стефан.
Тя се обърна и бавно, с приведени рамене, тръгна към дома си.“

„Отдалечаваше се с бързината на залязващото слънце. Последният му проблясък преди да се скрие падна върху тяхната къща. Беше различна от всички останали.
Сутринта се чу, че някой разбил металната решетка на прозореца зад олтара на църквата и откраднал мощите на Свети Никола. Заедно с тях бяха задигнати и мощите на Свети Стефан и още 70 лева. Крадецът беше се смъкнал от прозореца и взел само съдържанието на ковчежетата. Тях беше оставил празни под купола на храма. Отец Стефан, който беше отключил, за да подготви литургията в почивния ден, първи видял, че местата на светините са празни. Студена пот обляла свещеника, разказваше жена му. Пипнал се за кръста. Извадил мобилния телефон и набрал първо полицията, после и кмета.
– Ей сега ще го стигне проклятието на Свети Никола, този, който е откраднал мощите, ще усети гнева му! – викнал свещеникът страшно след като съобщил за кражбата, после вдигнал ръце към небето и застинал в безмълвна молитва.
– Недей така, бе, Стефчо, ами ако е дете – виж каква малка дупка е разбитият прозорец – кой, освен дете, може да се мушне през нея? – тихичко нареждала попадията.
– Да се покае и да ги върне – отекнал под купола гласът на отец Стефан три пъти. И тишината легнала в храма. Докато не се напълнил с полицаи, журналисти и любопитни.
Това разказваше за първите минути след светотатството попадията на всички. Черноморци цъкаха с език и подозрението, че кражбата е заради референдума, се превърна в основна версия още в същия ден:
– Някой иска да ни откаже да си върнем името Свети Никола.
– Някой не иска да си върнем старата слава на най-богат рибарски край.
– Някой иска да не продължим да се развиваме.
Кой можеше да бъде?“

И ако днес, на Никулден, но и след това пожелаете книжката – може да си я поръчате от платформата книги.ею или като ми пишете в авторската ми страничка във фейсбук, за да ви я пратя с автограф.  Благодаря ви предварително от сърце!

Честито на всички, които носят името на Свети Никола – пожелавам им да открият това чудо, което ги кара да са щастливи!

 

You may also like...