Пъзелът с любовни откъси, вече сглобен

И така, след като в продължение на 10 дни ги пусках поотделно в колонката под главата на дневника ми, ето ги вече, събрани в общ пъзел, различните лица на влюбването и любовта от четирите ми книги, и от петата, която все още пиша.

1. „Царицата току-що се бе прибрала от пиршеството на алчните за ръката й мъже. Изморена от шума на пенещото се в чашите вино, от непристойната глъчка на женихите, тя седеше на ниско резбовано столче пред стана, чиято снага се въздигаше над белия мраморен под. Изпод ръцете й се диплеше тънко платно, в което тя усърдно втъкаваше надеждата Одисей да се върне. По спуснатите над раменете й коси лениво танцуваше жълтеникав отблясък от факела до стената, облицована с тъмночервен порфир. Зад приведения гръб на Пенелопея брачното ложе се взираше в страстната статуетка на Афродита, като че искаше да измоли за царицата любовното желание Химерос, но огледалото над него отразяваше само равнодушната поза на жената и високомерието на богинята. Погледът на Пенелопея се луташе да открие Одисей, но като намираше вместо него инкрустирания върху бърдото на стана свой собствен образ, уплашено се връщаше под неуютната стряха на ресниците: в тъмнината на спасителния сън.“

(„Платното на Пенелопа“, Изд.“Хр. Г. Данов“, 1994 г.)

2. „Ако сега трябваше да продължи този разказ, какво щеше да напише – попита се. Самата тя изключително талантливо уморяваше цветята, които й подаряваха в саксия. Не че не ги харесваше, напротив. Не ставаше въпрос и за това, че не полага достатъчно грижи. Напротив: или ги поливаше прекалено много, или ги излагаше на прекомерна светлина. С годините разбра, че не просто трябва да обичаш нещо или някого, а да знаеш точно какво, кога и колко да му отдадеш.“

(„Писма под възглавницата“, ИК „Хермес“ 2014 г.)

3. „Усети, че се усмихва, докато препрочиташе последното изречение на разказа. Толкова е простичко да изречеш „обичам те“! Беше снимала репортажи за най-различни обяснения в любов – те бяха личните истории на живи хора, а не сюжети от филми с перфектно изглеждащи в повечето случаи герои. Често в тях нямаше романтика, но имаше топлина, която нямаше как да не почувства. Беше я открила в една възрастна двойка, която се готвеше да отпразнува златната си сватба – но не в самото тържество или поздравленията на гостите, а в начина, по който двамата се прегърнаха ,за да започнат златния си танц. Беше я видяла и в двама младежи, които върху току-що навалелия сняг по заледената повърхност на Гребния канал в Пловдив преди няколко години утъпкваха пътека един към друг с формата на сърце.

Беше я почувствала и сама.“

(„Писма под възглавницата“, ИК „Хермес“ 2014 г.)

4.„В този момент вратата се отвори и през нея влетя смугла красавица с устни, начервени като зарево над Сиера Маестра. Въздухът се разлюля и до Лазаро достигна тихото ухание на анемонии. Искаше да попита коя е тази жена, откъде идва и къде отива, но усещането, чее забравил думите, го връхлетя като ураган.

Тони, любов моя, как съм се затъжила за твоите целувки – стресна го гласът на жената и той едва успя да я открие във вихрушката от нахлулата в тялото му страст.

Слушай, Кери, къде изчезна, по дяволите, можеше поне да се обадиш, когато си тръгна. – Барманът се бе обърнал срещу нея и разсърдено махаше с ръце. Изглеждаха твърде смешно отстрани. Кери беше с десетина сантиметра по-висока от Тони и с двайсетина години по-млада от него.

Не можех, любов моя, как можех да зная, че ще ме няма толкова време… – тя разпери ръце и обгърна с тях бармана. Устните й оставиха отпечатъка си върху челото на мъжа. На Лазаро му се стори, че тези устни сега ще докоснат и него…

Беше неприлично да стои още в кръчмата – но му беше толкова хубаво. Струваше му се, че през последните осем години не е излизал оттук. Опита да стане, но кракът му висеше в пространството без да го слуша. Не можеше да открие пода. Тони и Кери се целуваха зад барплота като последната двойка на света.“

(“Писма под възглавницата“, ИК „Хермес“ 2014 г.)

5. „- Трбва да ти кажа нещо, Лазаро.

– Да, изпъна се той както правеше винаги, щом усетеше твърда нотка в гласа й.

– Ти не си мъж, Лазаро Алварес – издуха дима като удивителна след думите си.

– Щом искаш, ще изпия наведнъж текилата – съгласи се той и посегна към чашата . Ръката й го спря.

– Остави това. Все някой трябва да пие текила като тебе, за да се знае, че има мъже и мъже. Съжалявам те не за това, че изчезна, любов моя, а за това, че се върна. Ти дори не можеш да заявиш явно, че нямаш нужда от нас – не защото те е страх от мен, а защото не си сигурен дали изобщо имаш нужда от себе си. Ти си една мъгла, Лазаро. 40 години вървиш през хората и те вървят през теб и не можете да се докоснете. Само аз успях да отмъкна от живота ти няколко месеца – толкова, колкото да родя трите ни дъщери. Остани със себе си, Лазаро Алварес. Аз тръгвам.

София се разтвори във въздуха като спукан сапунен мехур и отлетя. Натам е България, каза си мъжът и се размърда.“

(„Писма под възглавницата“, ИК „Хермес“ 2014 г.)

6. „СТАРИТЕ МАЙСТОРИ

Как да е луда любовта като вино,
ако лозята са вече изкоренени?
Наливат старите майстори в пивницата
на времето тайните си несподелени.

Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –
черни перли на най-топлата гръд!
И изпълваше погледа им по пладне с горест
лепкав, сокът на напращелия плод.

Как пристъпваха плахо да го погалят!
И набъбваше със следобеда им страстта
да разсъбличат и лудо да любят безкрая
ред по ред, асма по асма…

Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват
и не спират да мачкат жарката плът.
А насън всяка нощ изпразваха линове
и по вино гадаеха бъдещия си път.

Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха
да измият очите им, да ги напълнят с живот.
Колко зими така любовта отлежаваше
и как напролет се будеше с нектара на Бог…

А са празни лозята на младостта им. И вече
сухи са линовете даже на старостта.
Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им
като младо вино ще шупне любовта.“

(„Думите ме носят“, Изд.“Буквите“ 2017 г.)

 

7. „Тази усмивка влезе в мислите на Марта и започна да я вълнува по странен за нея начин. Щом затвореше очи вечер, като си легнеше, виждаше нея. Връщаше целия ден с подробности и ако случайно той я беше срещнал с Петко, повтаряше и повтаршяе наум всеки детайл, докато се измореше от напрягане да разгаде имат ли скрит смисъл жестовете, мимиките, думите или мълчанието. Така заспиваше. А на сутринта след обичайните си занимания вкъщи и дежурните реплики между домашните, Марта бързаше да остане насаме със семплия си гардероб и дълго избираше какво да облече. Решеше по-дълго от обикновено косите си. Разделени на път, сега те лъщяха на късното пролетно слънце по-красиви от всякога. В сините ѝ очи също имаше някакъв непознат блясък – той беше пламъчето, което Ветка чакаше от няколко години да се появи, за да ѝ покаже, че дъщеря ѝ е влюбена.“

(“Свети Никола от Залива на подковата”, Изд. “Fast Print Books” 2016)

8. „Ветка беше развълнувана. От литургията, от шествието с камбанния звън. От пускането на вота си за името Свети Никола. От гласовете по улиците. От ранните туристи, които се разхождаха в недоумение от официалните дрехи на местните в този ден. От това как самата тя е облечена. Как ухае. И какво впечатление прави на познатите и на непознатите си. Сега и този подарък. Безценност, която щеше да положи точно под пасифлората до стената. Вечерта щеше да пусне новините и да чуе, че Черноморец вече има ново име и то е Свети Никола. И преди да изпрати на нощно дежурство мъжа си, щеше да го прегърне и да му каже: „Обичам те“.

Вятърът леко се промуши под ризата на Никола и я изду като платно. Той прекрачи и влезе в лодката. Освободи я от въжетата. Запали мотора. Изпуши една цигара, както го правеше само в много специални случаи. И като загаси внимателно фаса и го пусна в джоба на панталона си, даде рязко газ и усети между краката си порива.“

(“Свети Никола от Залива на подковата”, Изд. “Fast Print Books” 2016)

9. „Поезия на двора

Поезията е на двора.

Където първата арония се кипри

смутено, някак, между клоните

на храста.

Тук слънчевият лъч не може да я види,

да я хареса и да я поиска

за дългите си дни, в които облакът

затиска с белия си пух вратата

на небесния му дом.

Преди да я откъсна, за да я погледам

и наситя сетивата си

с червено-черния загар

на идеалния й кръг,

глухарчето до клоните на храста

се разпука

и в кошничката му за слънчеви лъчи

най-любопитният от тях се хвърли

с глава напред, подобно акробат,

и докато въртеше се във въздуха

с блетящото си салто…

я зърна.

Мигът на влюбването –

от стихосбирката,

която дворът пише всяка сутрин

и всяка вечер слага под възглавницата

на Вселената.

(„Думите ме носят“, Изд.“Буквите“ 2017 г.)

10. “Cнимките на майка ми и баща ми от онези години, макар и черно бели, бяха наситени с цвета на някакво бухнало пролетно очакване. Имаше го в погледите им, в уловените ръце, в стойката на телата им – устремно наклонени едно към друго, но без да се сплитат в прегръдка. Имаше нещо изключително романтично в тази свенлива соц. любов от 60-те и 70-те години. Дългите плитки на майка ми, сплетени на гърба й. Жилетката, плисираната пола и три четвърите й бели чорапи. Куфарът до пейката. И баща ми, стъпил с единия си крак върху нея, с лакът, подпрян на коляното и поглед, който би могъл да подкоси краката на всяко младо момиче”.

(oткъс от новата ми книга, все още недописана – без име и без издателство)

До скоро и обичайте, хора 🙂

You may also like...