„Рафаел“ на Леа Коен – история за нашата боледуваща от омраза страна

„Рафаел Арие (действителна личност от първата половина на XX век) не се интересува от политика, негова грижа е женската красота. По прищявка на съдбата е осъден след шумен процес. “ Така започва анотацията на „Рафаел“ – един от най-разтърсващите съвременни български романи, които съм чела (Изд. „Ентусиаст“, 2017 г.). Не само заради драматичната документална история, която се разказва на фона на три епизода от новата ни история – атентатът в катедралата „Света Неделя“ от 1925-та, бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу „еврейските спекуланти“ от 1942-43-та.

Но и заради умелото кинематографично изграждане на образа на главния герой чрез преплитане на няколко разказа за живота му: на безстрастния разказвач, избрал за начало на историята килията на Софийския затвор, където Рафаел очаква отговор от Двореца на молбата си за помилване; на стенографските записки от процеса срещу него, представящи едновременно кулминацията и финала на съдбата му;  и от спомените на неговата братовчедка повече от 70 години по-късно.

Прекосявайки времена и пространства, вплитайки личната история на семейство Арие в събития от историята на България, Франция, Германия и САЩ,  “Рафаел” ме отвя. Десетина дни след като съм затворила страниците й, още съм във времето на баба ми.

Тя е била шапкарка, после – тютюноработничка. В дома им са криели съседи-евреи, ми разказа майка ми, когато разбра какво чета. Малко знаех за живота на баба. Друго съм я питала, докато беше жива – друго ме е интересувало като дете. Днес и да пожелая да чуя повече за това, което в огромна степен е влияело на живота й – не мога.

Само аз ли така малко знам за онзи свят? Или е присъщо на всяко ново поколение да не се интересува от времената много по-назад от поколението на бащите му?

“България винаги е с нас – добра и лоша” – е написала като посвещение Леа Коен на томчето ми за Рафаел. Хората – добри и лоши – правят България, която носим, докато сме живи, със себе си. Те плетат личната ни съдба наравно с нас самите. Всички заедно – историята на страната ни. И ако христоматиите изреждат дати и събития, само литературата им дава плът и дух. И страст да разпознаеш “добрите” и “лошите”. Според личните си възгледи.

“Рафаел” добавя цвят върху белите петна от историята ни от последното “царско” време в България. От годините малко преди и по време на Втората световна. Но не от фронта на бойните действия, а от този, който се вижда най-трудно, но убива не по-малко жестоко: между хората. “Рафаел” носи и острата му, задушлива миризма на омразата. Струвами се, не само към произхода на главния герой, а и към образоваността и аристократичния дух изобщо.

Тази война не се ли е разпалила и днес? И ако тогава, когато се развива действието, пътят, до който е водела жертвите си, е свършвал с бесило, къде може да ги отведе почти век по-късно?

Не търсим ли отговор на този въпрос, докато четем книгата, нещо ще ни се изплъзне несъмнено, мисля си. Защото “Рафаел” не е историята на един богат евреин, роден в “интересни времена”. Това е история за нашата боледуваща от омраза страна. Която носим, където и да сме. И за която можем да разкажем на внуците си, дори и да ни питат за друго.

 

 

 

 

You may also like...