Как се прави телевизия или първият ми опит :)

След повече от 20 години опит в правенето на тв новини, най-после реших, че е време и аз да направя… телевизия. И макар че е декември, запретнах ръкави 🙂

Как се прави телевизия? Нужни са ви картон, макетно ножче и боички. На първо време. И поне чаша вино за вдъхновение. Когато изрежете рамка от картона, отделите настрани (без да изхвърляте) вътрешността му, боядисате го и след като сте го изчакали да изсъхне, изпишите името с доволно старание… вече отчасти сте успели. За да успеете напълно, се искат обаче още две неща. Опит. И екип 🙂 Решите ли, че нямате нужда от тях, ще си останете само с картона.

Е, при мен нещата с опита ги има по подразбиране. Телевизията – като среда за работа – съставлява поне 20 години от четвъртвековната ми професионална биография. Екип мисля, че успях да сплотя за последните два месеца и половина. С картон ме снабдиха чудесни приятели. А с количеството боички и вино за вдъхновение, които имаме у дома, мога да направя поне няколко телевизии 🙂

Беше решено.

Споделих идеята си с „екипа“ месец и малко преди старта. Прочетох концепцията. Разпределихме „ресорите“. И между всичко, с което на всеки от нас му се налага да запълва всекидневието си, се подготвихме за началото. То се случи на 16 декември в зала с голяма сцена и нетърпелива публика. Как нарекох телевизията ли? Слово 🙂 Защото то е не само в началото, както твърди Библията. А и в края. И даже в средата пак е словото.

Да оставим шегата. Но не зад кулисите, а в режисьорската апаратна. И да говорим в прав текст: през тази година – наред с изучаването на испански език, се оказа, че се върнах към това, за което получих университетска диплома: учителстването. Обучението ми по Българска филология, която наследих от пет годишното си следване в Пловдивския университет, а в целия ми живот преди това – от страстта на майка ми към преподаването на българския и литературата – най-после се подреди като пъзел в житейската ми история. Съдбата го направи с ирония – избра го да се случи не в родния ми Пловдив, а в Аликанте. Но пък как само се случи!

С най-прекрасните първолаци! И с трима чудни второкласници! Някои от тях – родени в Испания и говорещи по-вярно испански, отколкото български. Други – родени в България, но редовни ученици в училища, където основният език е испански или английски.

И ако истински подвиг има в днешното време, което отглежда супергерои само в кино-продукциите, за мен родителите на тези деца го извършват всяка събота, водейки ги в Неделното българско училище. То не е задължително. И струва единствено свободното им време. Но не е ли най-скъпо свободното време в почивния ден? Попитайте тези майки и бащи защо го правят. И ще получите отговор, който няма нищо общо с патоса на разветите байряци и площадните хорА. Но е по-чист патриотизъм от всеки, който съм чувала гръмогласно да се заявява като такъв.

И ако приемате фразата “да бъдеш на точното място в точното време” като определение на думата “съдба”, може да наречете и така септемврийската нужда от учител в Неделно българско училище “Слово” в Аликанте с акостирането на семейството ми в града 10 месеца по-рано. Така започнахме. Аз и моите първокласници.

Учейки буквите, изграждахме усещането си за екип. Към нас се присъединиха и второкласниците. А съвсем наскоро и още две чудни момиченца. Станахме повече, но пък и по-богати с опита да приемаме новите деца и да ги правим приятели. И когато се отвори дума за Коледното тържество на училището, нямаше как да не реша най-после да сбъдна опита си в създаването не на една ТВ новина, а на цяла една ТВ.

Построихме представянето на нашия клас в общото тържество като телевизионна емисия. Избрахме водещи. А всички останали – като репортери – разказаха в стихове истории за елхата, снежния човек и добрия старец. Разбира се, подготвихме и подаръци за родителите – причудливи картички с послание от децата, изработени по време на урока ни сред природата. А аз добавих и една от моите книжки с благодарност, че предават на децата си знанието за българските букви.

 

 

Зная, че в надписа на картичките има някои грешки. В представянето ни на сцената – технически пропуски. И дори в моя роман – някои объркани букви. Но кой от вас ще ми каже, че е безгрешен? Или че животът му е съвършен? Ако бях „маскирала“ сгрешеното, дали щях да дам добър урок на децата? Нима животът после ще е благосклонен към тях само за да им помогне да се харесат на някого? И изобщо – не бърка ли само този, който иска да се развива?

Въпроси, на които много от телевизионните новини, впрочем, отдавна са забравили да търсят отговори. А за къде е всяка телевизия без репортери, които правят точно това?

Рамката на моята първа телевизия може и да отиде за рециклиране. Но след премиерата й вече знам, че с опит и екип не просто телевизия, а цяла нова визия за света може да се направи 🙂

 

You may also like...