Викът на мълчанието – за да е сигурно, че “винаги ще има утре”
Пет минути мълчание като вик срещу терора отправи точно в 12 часа днес Аликанте. След атентатите в Барселона и в Камбрилс десетки откликнаха на призива на кметицата на каталунската столица Ада Колау за съпричастност към жертвите от теростичните атаки.
14. И над 120 ранени.
Може ли да се нарече щастие това, че сред тях няма българин, когато е отнет живот на хора от 34 държави?
Днес в Аликанте съветникът по сигурността Фернандо Маркос каза, че „най-важни за сигурността са тези мерки, които не се виждат“.
А кметът на града Габриел Ечавари използва оксиморона „вик от тишина за това, че терорът не може да победи демокрацията“.
А аз си мисля – как би прозвучала тази реплика в контекста на медиите? Какво би станало, ако те замълчат… или поне се ограничат след фактите в „обговарянето“ им?
Защото… изхабихме думите, хора.
Превърнахме трагедиите на атентатите не само в новинарски хедлайн, а и тема с продължение в коментарните рубрики. Да, знам, че работата на журналистите е да съобщават. Аз също съм го правила. И го правя. Но дългът и мярката не са различни лица на професията! За разлика от информираността и свръхинформираността на хората.
Това неистово разливане на фактите, като от черпак, за засищане на глада от зрелище някъде и с някого далече от нас, мисля, че притъпява чувствителността ни, а нея превръща в нещо като да кликнеш “не харесвам”, “тъжен съм” или “ядосан съм” под пореден пост; натиква в дупка въпроса ЗАЩО и тотално унищожава съпротивата срещу политиките, които водят до тероризъм.
А той отдавна вече не е само атака. Той е война, в която фронтът е мисленето ни. На който първо свикнахме да се замерваме с думи. А после все повече започнахме да се примиряваме, че се убива с тях. Накрая пренесохме изцяло в света им и съпричастността към близките на жертвите, и борбата с тероризма.
Не е ли време за нова стратегия? В началото – срещу терора на думите след всяка истинска атака. За да е сигурно, че „винаги ще има утре“…
снимки: Юлиан Георгиев
