Валенсия – градът, в който можеш да намериш петото измерение

  1. Говорехме, че ще посетим Валенсия още в първите седмици на пристигането ни в Испания. Но така и не го направихме. Половин година по-късно купихме билети по интернет от днес за утре заради документи с нотариална заверка, която можехме да получим или в Посолството на България в Мадрид, или в Генералното ни консулство във Валенсия. Така една сутрин в 8 се озовахме на ЖП гарата в Аликанте. И ако се питате защо говоря в множествено число, то е, защото решихме, че е дошло време освен да свършим работа, и да разгледаме града, в чиято област живеем. „Ние“ в случая сме аз,  Юли и синът ни Алекс. Да тръгваме заедно 🙂

Влакът Мурсия-Барселона е със спирка в Аликанте, откъдето се качваме, и във Валенсия – крайната ни цел. Не си представяйте нищо, подобно на пътуването с железница в България. Проверяват още на перона билета ти. Настаняваш се в общ вагон с перфектна чистота. Всяка седалка е снабдена с персонални слушалки за музика, които се включват в аудио гнезда, мигащи на подлакътниците. Няколко екрана в купето не оставят нито един пътник, лишен от възможността да гледа филмите, които се пускат централно. Редуват ги с информация за предстоящите гари и скоростта на влака. Така например научих, че най-високата скорост,  с която се движихме по направлението, беше 200 километра в час.

От филмчето на отиване – че дизайнерката Анна Пиаджи е пленявала не само с колоритния си вид и модели, а и с шарения си живот. А от това на връщане – че в Барселона една от най-известните дами е свързана с най-древния бизнес на земята, а обръщението „мадам“ се е превърнало за нея в нещо повече от титла. Освен „добре дошли“, на борда на влака ни изненадва подвижният бар с напитки и закуски, съвсем като в самолетите. И точността, с която тръгваме и пристигаме във Валенсия 🙂 Може и да се усмихвате, но още помня, когато изпращах дъщеря ми Вики за Варна. Неведнъж се е случвало да чакаме над 45 минути прикачването на локомотив към влака… Няма да правя сравнение на тоалетните… защото чак ми е тъжно. Затова направо ще ви поканя да слезете с нас във Валенсия. В момента, в който аз го направих, разбрах, че в град с гара като от приказка няма как да тече живот само в черно и бяло.

В това те убеждава всяка крачка – детайлите по сградите с архитектура, която спира дъха; грижливо подредената зеленина; съчетанието на старо и ново строителство в общ синхрон с природата и ритъма на града.

Българският флаг се вее над Генералното ни консулство на 20-тина минути пеш от гарата в сграда срещу прохладен парк. На оградата му виси табела, която забранява разходката на домашни любимци, но вътре на чист български може да се чуе подвикване към куче: вземи топката, хайде… Кучето разбира български, очевидно. Животните говорят на всички езици по един и същи начин 🙂

Срещу входа на парка с български букви е изписано името на магазина за родни хранителни стоки „Тангра“. Усмихнати жени зад щанда и българска реч – какво по-хубаво от това? За сина ми – любимите му вафли. За нас с баща му – че се съгласиха да разпечатат документите ни от флашка. Благодаря ви, хора!

В Консулството се учудват, че отстъпваме реда си на опашката за документи на семейство с току що проходило дете. Малкият или малката е със сламено руса коса и дали някой ден ще говори български – не е ясно. Оглежда света с учудените си очи, докато възрастните наоколо градят мост през живота си – от България до Испания. Всеки има различна причина да го направи. И различно разбиране как да го построи. Общото между всички е, че аз съм точно толкова чужденка за испанците, колкото и останалите на опашката, колкото и всички българи в страната им. Но си мисля – понякога човек има нужда да излезе от „кожата“ на това, което е бил, за да се намери.

Намираме се на друга планета половин час след като полагаме подписите си под необходимия документ в консулството. Планетата, всъщност, се нарича Ciudad de las artes y las ciencias (Градът на изкуствата и науките). Удивителният комплекс се състои от няколко сгради , сред които – фантастичния дом на Операта. Искам да съм оперна певица във Валенсия – написах във фейсбук под снимката на Юли – и ще го кажа и тук: това, което успеем да сътворим с мисъл, ръце и сърце – това остава… нищо друго няма значение! Разбира се, Алекс ни снима за спомен преди да продължим обиколката…

Оказва се, че Ciudad de las artes y las ciencias съвсем не е просто туристическа атракция. Тук се намира филиал на Музикален колеж Бъркли, музеят по океанография, уникална експозиция с научни постижения… В езерата, сред които „плават“ сградите в причудливи форми, можеш да подкараш лодка или воден скутер, просто да топнеш крака за разхлаждане, даже се затвориш в капсула… Но дори  просто да поседиш  без да правиш нищо – губиш идея за времето и пространството, изпълваш се с извънземно спокойствие. И някак ти се струва, че си намерил петото измерение…

Връщаме се в реалността точно когато трябва да получим документите си обратно. Ако си успял да ги подадеш до обяд, както направихме ние, ще може да си ги вземеш готови в същия ден между 15 и 17 часа. Тук е мястото за съвет: не тръгвайте за посолството или консулството ни без да знаете дали там могат да извършат услугата, която ви трябва, както и какво точно е необходимо да носите! Преди да потеглите, попитайте по телефона служителите или им напишете мейл с вашия въпрос.Това е единственият начин да се сдобиете с информация, която не е на принципа „чух, че става така“. Аз писах мейл и получих от Консулството подробен отговор на въпросите си бързо и коректно. Това пести пари, време и нерви.

Впрочем, това не е ли сред важните ни неща без значение къде се намираме?

Но най-важното за мен… са хората. Тези, с които сме готови да тръгнем по нови пътища. И с които искаме да измислим шестото измерение 🙂

 

снимки: Юлиан Георгиев

You may also like...

2 коментара

  1. Екатерина Костова каза:

    Тестото за кой да е хляб се прави от все сходни продукти. В маята май е тайната.

  2. Василка Беева каза:

    Умееш да накараш човек да почувства и да съпреживее твоите усещания. Аз обаче бих казала, че си забравила, че Испания никога не е била комунистическа страна, а имат и гражданско общество, чипът им е друг – там не рушат, а пазят. Е какъв паралел да направя тогава. Когато обикновеният българин се научи да цени красивото и да не отрича всичко хубаво, което се прави, а умее само да мрънка – вероятно след сто години и това ще стане – нашите потомци няма да са учудени от това, което виждат в Испания и не само. Вероятно и циганите, и управниците им са от друго тесто замесени.