Малко опит от журналистиката – не лепете етикети на децата

Преди две години участвах в проект “ Медиите, бизнесът и аз ЗА нашите деца“ на Фондация „За нашите деца“. В една от дискусиите споделих опита си като журналист по темата, убедена, че медиите могат да помагат. С подобно заглавие излезе и статията ми в наръчника „Правата на децата са наша грижа“, издаден  в рамките на проекта. И понеже на 1 юни социалните мрежи преливат от детски спомени и снимки на деца – повечето в моменти на обич и щастие – реших да споделя с вас това, което тогава разказах.

Защото и днес безброй деца по света растат без права. А много възрастни и у нас – от липса на опит, от непознаване на закона или от страх да не загубят работата си – не само стават част от този свят, а го подхранват.  И така:

„Година преди да родя първото си дете спечелих конкурс в пловдивския клон на националната телевизия, тогава единствена в страната. И започнах работа като новинар. Първият ми репортаж ме заведе в детски лагер, където младежи усвояваха и първите уроци в живота си по християнски ценности. Беше нещо ново за нова България, България след началото на промените. Тогава, в началото им, всички вярваха в тях. И бързаха да наваксат години наред умишлено отглеждани дефицити. В този период, поне в моя опит, репортажи за права на децата се правеха в редки случаи. В един от тях чрез предаването, което водех няколко години след влизането ми в телевизията, събрахме средства и отворихме сметка на едно дете, жертва на насилие в семейството си. То беше изведено в дом, а след 18 получи набраните пари.

Нямам спомен да сме имали проблем, че показахме лицето му, когато разказахме неговата история. Няколко години по-късно, обаче, се случи точно така – случаите ставаха все повече, но все по-голям ставаше и институционалният страх да разказваме за тях.

Новопоявилите се отдели за закрила на детето предпочитаха да крият ръководствата си зад затворени враи и да бягат от журналистите, вместо да ги търсят при всеки публично известен случай. Медиите бяхме възприемани като врагове. Вероятно е било така заради страх да не би да нарушим правата на децата. Може би защото самите права не беше ясно какво точно значат и че всъщност те са, за да защитят детето, а не да го изолират от тези, които могат да му помогнат.

Защото медиите могат да помагат. Това е тезата, която се опитвам да защитавам вече 23 години като журналист.

Ще споделя с вас и няма да е новина, че не е лесна за остстояване. Не само в сферата на правата на децата. През годините – като кореспондент на първата частна национална телевизия – в началото бях щастлива да разказвам историите на успели семейства, на щастливи деца и рядко, заради играта на криеница с първите представители на институциите за закрила – на деца в нужда. Заради естеството на новините, в които както казваме на жаргон – отиваш на терен,отстрелващ новината и бягащ – беще невъзможно да чакаме с дни разрешение от София да снимаме потърпевшите в даден случай, да вземем мнение на специалист, даже не говоря да покажем самото дете. И свикнахме с лесното – не получим ли разрешение на момента, оставяме новината. Не я правим. И нея все едно я няма.

Редакциите, продуцентите в София нямаха време да водят войни с институциите. Ние, далече от жълтите павета, се отказвахме, защото новините ни връхлитаха и нямахме време да се връщаме към истории, които пътуваха с отлива някъде навътре в информационния океан.

Добрата новина беше, че с появата на Фондации като „За нашите деца“, със старта на реформата в сиситемата за повишаване благосъстояието на децата, с влизането на идеята за приемна грижа и програмата за деинституционализация, хората в институциите постепенно започнаха да свикват с мисълта, че не правят нищо лошо, когато контактуват с медиите, че медиите могат и да помагат. Това беше път, през който минахме заедно в продължение на 5-6 години.

През 2008-ма, обаче, на прага на световната финансова криза, светът на информацията, на новините започна да истеризира. Появилата сe конкуренция на медийния пазар и битката за рейтинг и оттам – за по-голям рекламен дял – започна да се отразява на продуцентите, които искаха още и още – негативни новини. Смяташе се, че черната хроника „продава“ повече от всичо останало. И ние, журналситите се превръщахме все повече в заложници на тази неистова надпревара да търсим и показваме злото. Колкото по-зловещо, толкова по-напред се изстрелва репортажа ти в емисията. Има ли кръв, има ли насилие стана въпросът, който вдигаше бариерата на това да мине ли една новина от провинцията в централна или не. Институциите, бранеши правата на децата, вече бяха подготвили специалисти с реакция не след 3 дни да позволят снимки и информация, а на мига.

И тук пресечната точка между добрия път, който те извървяха, и истерията на новинарската надперава от друга страна – започна да ражда бавно и постепенно една страшна практика. Да се нахвърляш върху случаите без да мислиш как репортажът ти ще се отрази на жертвата.

Мога да дам десетки примери за това. Но ако откажем да сме участници в тази ужасяваща новинарска игра, като зрители почти всекидневно ставаме свидетели на това как колеги без опит и знания, без житейска позиция и представа дори за това какво значат правата на децата и как да ги спазваме – са готови да разрушат с един микрофон и малко ефирно време целия бъдещ свят на един младеж.

Въпреки това продължавам да твърдя, че медиите могат да помагат. Можем да вдигнем институциите на крак, да ги накараме да се размърдат, но не можем да спасим всички деца, ако няма обща политика за спазването на техните права и вслушването в гласа им.

Имаме много дълъг път да извървим. Но заедно ще успеем.“

Две години по-късно, на няколко хиляди километра от България и с личен дневник, вместо чрез медия, мога да кажа – вече се съмнявам в медиите. Остана вярата ми в отделни хора. Които – където и да са по света – ако изповядват правото на децата, и го защитават чрез професията и позициите си, все още има надежда поне поколението след нас да създаде по-справедлив свят за децата в нуждa.

Честит празник на  всички деца! И на тези, за които е всекидневие грижата щастлив да е всеки детски ден!

А, и към колегите журналисти – това, че сте с микрофон, не значи, че сте повече от другите, дори „другите“ да са ви под мишницата. Не лепете етикети на децата – всеки може да греши. Търсете причината  за всяко действие, понякога тя не е тази, която ви поднасят с готовност и лекота възрастните. И, моля ви, отказвайте да задавате въпроси или да правите репортажи, които нарушават правото на децата  само заради рейтинга на медията си. Може да загубите работата си – макар че законът би бил на ваша страна –  но ако съсипването на един живот е цената да я запазите, искате ли я?

Просто питам.  EK

снимка: от проекта „Медиите, бизнесът и аз За нашите деца“

You may also like...