Небе, върху което можеш да пишеш без тъга и обида

За българската просвета и култура на 24 май 2016-та:
Тъжно ми е заради лицемерието на ръководители в родното образование, които манифестират „българския дух“ веднъж в годината, а във всички останали тровят живота на младежи, родители и учители, дръзнали да надскочат хоризонта на разпоредбите, спуснати „отгоре“.
Огорчено ми е от лицемерието на родни медии, за които грижата за книжовността е затворена в рамките на празничната програма в този ден, а във всички останали е изтикана в канавката на всекидневното скудоумие.
Гневно ми е, че с речи, писани от някой друг, днес ще венцехвалят творците тези, които плътно затварят вратите на кабинетите си за тях.
Направо ми е бясно от новоизлюпени дилъри на култура, които се чудят какво иска творецът от тях, ако не могат да напълнят една арена армеец, например.
Място не мога да си намеря, че хора на изкуството получават трохи за дарбата, която иначе може да преобрази света.

За буквите:
Светло ми е, че поколенията преди нас са ги съхранили.
Ведро ми е, че ги учат и децата на българи, пръснати по целия свят.
Тревожно ми е, че у нас с тях повече се мачка, отколкото се дават криле.

Искам да ми е оптимистично, че бездуховността ще си отиде с някой залез.
А на сутринта небето ще е толкова чисто. Че върху него ще можеш да пишеш без тъга и обида.

You may also like...