Константин-Кирил от Пловдив и 24 май

Срещала съм ви веднъж с него. Когато представях нестандартната му практика не просто да е екскурзовод по малко познати, но знакови кътчета в България. А да е дизайнер на маршрути, които разказват истории. На 24 май, провокирана от размислите му във фейсбук за празника, го потърсих с предложение да ги споделя с читателите ни. И с молба да разкрие защо и как носи името Константин-Кирил. Получи се истинско дизайнерско интервю по един от славните исторически маршрути – за буквите, духа и всичко останало 🙂

Каква е историята на твоето име? Питал ли си някога родителите си защо са те кръстили така?

Константин-Кирил Иванов: Тривиално – дядовци по бащина линия. Близнаци. Единият починал малък и тъй като не било хубаво да се кръщава на починал роднина, само взели имената на двамата. И защото съм роден на 15 Септември – 1-вият учебен ден. Иначе, както казвам в интервю по БТВ, често хората прибавят Философ, но по нашите географски ширини Философ се е превърнало в нарицателно за излишно говорене, некомпетентно говорене – дървен философ – и хората не знаят или са забравили, че Философ е титлата, която Константин получава в знак на почит – почетна титала за това, че е бил преподавател по Философия в Магнаурската школа.

Нещо интересно. През целия си житейски път Константин-Кирил е известен само като Константин. Името Кирил получава в края на живота си при приемането на великата монашеска схима. 827-869 г. Живял е 42 години и в края на пътя си, приемайки тази схима, по канон се приема и друго име в знак на отричане от светския живот. По канон новото име трябва да започва с буквата на името, с което си кръстен в светския живот К – Константин, следва К- Кирил и така остава в историята като Константин-Кирил.

Как като дете си чувствал празника 24 май – щом още името ти те свързва с единия от създателите на азбуката?

Константин-Кирил Иванов: И на 24 май, и на рождения си ден 15 септември се чувствах различен. Два дни, в които се налагаше освен ученическата чанта и знамената за манифестация, да нося и по няколко кутии с бонбони. Два дни, в които общият фон на превъзбуденост беше двоен за мен самия. Разбира се, това ме натоварваше и с малко по-различни очаквания за поведение от страна на другите, най-вече учителите – да знам повече, да съм по в „първите редици“ на успех, извънкласни занимания и прояви и т .н. Може да се каже, че това е оказало влияние на формирането ми. Ходих да рецитирам стихотворения, носех знамето и т.н., но бях много буен и непослушен. И понеже си знаех уроците, та и отгоре, минавах метър и не ме наказваха в училище. Не може хем да те дават за пример, хем да те наказват пред другите.

Това ми даваше право да казвам какво мисля типично по детски – направо в очите – и да не ми пука. Така беше после и в студенстките години – бях предедател на студентския съвет, представител във факултетния съвет и защитавахме правата на студентите, „карайки“ се с преподавателите… и така до ден днешен „Право куме в очи“ 🙂

Такива ми ти неща… Така уча и децата си и често на родителски срещи питам учителите как ще учат децата ми: както пише в учебниците или както е било. И все не се разбираме… 🙂 И си учим вкъщи с моите напътствия.

Има ли трансформация в личен план възприемането ти на празника днес?

Константин-Кирил Иванов: Винаги съм смятал, че да си българин е чест и възможност, дадена свише. Че е кауза, с коята и за която трябва да живееш успоредно с нещата, които правиш в бита си, в ежедневието си. Темата е дълга 🙂  Но бих разрешил да се преподава първо за българските герои, писатели, творци, музиканти, за българската история, митове, легенди, за българските места, традици, бит и култура и чаааак тогава за тези на другите страни.

Някак си магарето трябва да е пред каруцата, а не обратното. Да си натоварим на нея познанието за нашата си родина, защото тя ни е най-мила и скъпа само на нас българите и тогава да тръгнем с пълен и стегнат багаж по пътя за Европа, Америка и където си искаме. Защото по пътя ще ни е необходимо да „бръкнем“ в този товар и да използваме това, което носим, за да реагираме на това, което срещаме по Пътя си.

Да имаме една банка от знания, от която да черпим средства, за да се справяме със ситуациите, които ще ни предложи Пътят и противостоим на това, което ще ни предлагат другите нации. Да извадим примерите, добрите, за хората, които са живели преди нас и са направили всичко, за да я има тази нация – нашата – и тази страна, да извадим и лошите или да помним и тях. И да не ги забравяме , за да не ги повтаряме….

Охххх, както казах, темата е дълга 🙂 Мило ми е за България, защото стана модерно да си в народна носия, да ходиш по фестивали на народното творчесто, да увесиш знаме на терасата си и други по-лоши примери. Затова и се занимавам само с туризъм в България – за да знаят хората, да помнят род и родина…..

Ето размислите на Константин-Кирил за 24 май:

През не чак толкова далечната 1851 г., за първи път в епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в град Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на братята св. Кирил и св. Методий, който скоро се утвърждава в празничния календар на нацията като Ден на българската култура и просвета и на славянската писменост. Това е и празникът,  който се чества от най-дълго време в историята ни – 164 години.
След въвеждането на Грегорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар този ден е на датата 11 май.
Какво още, според мен, е този празник !
24 май е ден на националната ни идентичност и проблемът за родният език е проблем, свързан с родовата ни памет.
Днес действителността показва, че или нямаме повод да празнуваме, или трябва да сме наясно какво празнуваме. Имаме бол поводи да го тъгуваме тоя ден – за образованието, за образователите, за образованите… за изгубения смисъл на изреченията. За прогонването на езика свещен на нашите деди и настъпването на царство на първичната неграмотност.

И в химна „Върви, народе…“ време е вместо „върви“ да се сложи „Спри се, народе!“ Вървиш в грешната посока, вървиш след простите и неуките, които дори и да искат, не могат. А те и не искат. Спри се и се огледай! Все трябва да ти е останал поне рефлекс за оцеляване. В противен случай с писмеността, с която тази нация е оцеляла през векове на всякакви мракобесия, ще продължаваме да пращаме децата си на училище, където да учат от учебници, в които се разказва как едни „дружелюбни хорица” черпят с баклава всичко живо по родните ни земи, а Левски, Ботев и Караджата не харесали вкуса на десерта и се споминали скоропостижно от стомашно-чревно разстройство в резултат на сложената вътре тайна подправка.

И няма да има дори кой да им каже азбучната истина, че Константин-Кирил, с помощта на брат си Методий, създава Глаголицата ( първата славянска азбука) още през 855 г., в манастира „Свети Полихрон“ (намиращ се в областта Витиния в Мала Азия, разположен на планината Олимп, край Бурса, Турция). А Кирилицата е създадена в Преславската книжовна школа през 890-те години, която е първата книжовна школа в България, основана от княз Борис I през 885 или 886 г. в столицата Плиска и то от ученика на братята — Климент Охридски.

Иначе и на мен ми горчи от всякакви „подправки”, с които ни захаросват битието – с повод и без повод, за да преглъщаме по-лесно изтриването и промяната на историята ни.

You may also like...