„Ние сме вечни“ на Театър София – зов на децата ни срещу бесовете, които са вътре в нас

nie smeНие сме тленни, идеите са вечни – това е един от рефрените, с който моето поколение порасна. Поколението на разделения от стена свят. Това, което, обаче, успя да прекрачи стената, но не защото беше много смело, а просто защото стената рухна. Поколението на рухналите ценности след рухналата стена. Поколението, възпитавано в идеи, от които останаха само паметниците. В премиерния спектакъл на Театър „София“ „Ние сме вечни“ (от Кирил Буховски) герои от това поколение няма на сцената. Но той разказва за бесовете му. Чрез неговите деца.

Това са 19 годишни младежи, които завършват училище и им предстои старт в живота на възрастните. Компанията, която до този момент е живяла безгрижно с единствената идея за „вечно“ приятелство, е на път да се разпадне. Единият е започнал работа и има гадже извън приятелския кръг. Другият си стяга багажа за Лондон. Третият се готви за изпит по китара. Останалите две момичета от групата са без особени планове за близко бъдеще. Последното им събиране е пред паметника на съветската армия – любимото им място за срещи и нищонеправене в най-красивото им тийнейджърско време. Усещането, че то скоро ще свърши и несигурността от това, което предстои, изпълва сцената с всяка реплика, движение, появяване и изчезване на героите.

Какво се случва, когато тях ги няма? Зрителят гледа релани новини от реални събития за протести срещу правителството миналата година чрез екран на огромен телевизор, сякаш си е у дома по пантофи пред него. И ако това е добра режисьорска хрумка, още по-добра ми се стори идеята след изчезването на екрана да продължаваме да виждаме паметника пред нас и само далече някъде, като ехо, да чуваме звука от онези сблъсъци пред парламента, чиито следи със сигурност помним.

Точно така се случват събитията в днешния свят за огромна част от хората – пред телевизора. Точно така – като ехо зад паметника – се случват и за приятелите от ученическата компания в „Ние сме вечни“. Този живот е извън тях, техният живот е извън реалността. „Какво стана“ – е въпросът, който си задават младежите след като един от тях случайно попада в епицентъра на тази реалност, от другата страна на паметника, където ври и кипи. Той е с рана на главата и с потрошена китара. „Пораснахме“, отговаря друг.

Светът на порасналите е този, който наранява и разделя. Светът на родителите с техните вътрешни бесове. Светът на паметниците, които не са вечни, защото след рухването на идеологиите, те може да бъдат съборени. Но и да не са, новите поколения не разбират смисъла им и те се превръщат във фон – подобно на улична лампа или пейка в градината, нищо повече от чудесно място за нищонеправене.

Не паметникът, ние искаме да сме вечни, е викът на порасналите ни деца в края на спектакъла – те, които станаха възрастни без да разбират омразата на майките и бащите им срещу други майки и бащи, настървението един срещу друг, объркването, страха, самотата им. Ние сме вечни – е отчаяният им зов да им обърнем внимание, да ги чуем, да ги прегърнем. Може би. Или просто да спрем веднъж завинаги да ги разкъсваме с отчаянието си за „тази страна, в която нищо не става“, заради вътрешните си бесове.

Страхотна актьорска игра на студента от НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ Боян Арсов, на Юлиян Рачков, Антон Григоров, Симона Халачева, Дария Симеонова и Лора Мутишева. Семпла, но метафорично изградена сцена от Даниела Николчова. Леко фанфарен финал с младежите, застинали в поза като от паметник, но пък толкова алегоричен, че да въздейства даже подсъзнателно. Браво на режисьора Василена Радева. И на композитора Емилиан Гацов-Елби, с чиято музика поисках да се върна в младежките си години.

На излизане от Дома на културата, където се игра пиесата в рамките на „Сцена на кръстопът“ с една колежка изтривахме следите от „Ние сме вечни“ по лицата си. И заговорихме за децата си.

You may also like...

1 Response

  1. Марта каза:

    Така почувствах и аз спектакъла. Вечната любов, вечната тъга, вечната безпомощност пред Тайната живот. Ярки и искрено преживяни на фона на преходните амбиции и озлободневие. От режисьорката, актьорите, сценографката, музикантите. Стойностен, въздействащ спектакъл!