„Club Lifestyle или Клубът на лъжците” – нещо като вода, от която остава лош вкус

Когато седнах с чаша вода в двора на Драматичен театър Пловдив, за да гледам „Club Lifestyle или Клубът на лъжците” по Нийл Лабют (режисьор: Снежина Танковска), очаквах комедия. Така, както беше обявено в съпътстващата програма на “Сцена на кръстопът”. С първите глътки, обаче, разбрах, че не вкусвам това, за което съм се настроила. Честно казано, след веселяшкото нахлуване на сцената на актьорите и прекалено дългото им, според мен, представяне заедно с анонсиращите думи в какво точно се канят да въвлекат публиката, така и остана леко стипчивия вкус от първото докосване на устните ми до течността пред мен.

Какво отпивам? А какво искам да си представя, че отпивам? Или какво актьорите на сцената искат да ми внушат, че отпивам? И, в крайна сметка, мога ли да отпия едно, а то да е съвсем друго?

Стори ми се интересно да поразсъждавам, докато наблюдавам младежите, така устремени да объркат зрителя дали играят роля или разказват за самите себе си, че ми се сториха изгубени в същественото – какво е значението, всъщност, на това, което правят. Впрочем, пиесата още в началото беше категорична, че няма да предложи един сюжет със завръзка, кулминация и развръзка. А ще е нещо като сборник разкази, прочетен на сцената чрез монолози, подредени един след друг без да има тематична обвързаност. Общото в тях беше само това, че представата на „героя“ от всеки монолог за света около него или за взаимоотношенията му с някой друг, се оказваше толкова различна и в противпречие с това, което му се случваше, че в крайна сметка той оставаше сам. Със своята история, но изхвърлен от нея.

Водата не е нито сладка, нито солена, нито горчива, нито кисела или люта. Няма време да анализираш защо това, което пиеш, няма вкус.

Положението на сцената беше: Барман, дай още една чаша. Колега, дай сигнал за следващата история. Играй бързо. Дишай шумно. Прави много движения – втурвай се, завивай рязко, мятай се, бъди непредвидим. Преди да нагазиш в дълбокия смисъл, сменяй историята така, сякаш си прещракал канал на телевизора. Говори грубо. Псувай. Разкавай за чукане все едно чукаш пържола. С една дума – провокирай.

Водата може ли да провокира вкуса ти?

Продължавах да гледам пиесата – тази „странна малка колекция от кратки пиеси и монолози, в която има по нещо за всеки“, както ме уверяваше анонсът за нея. Преполовявах водата с вкуса на новия lifestyle ли? Или клубът на лъжците ме лъжеше, че новият lifestyle има този вкус?

Имах още малко в чашата. Патосът ми идваше малко в повече. Уж не бях поръчала вода с газировка, а ме напъваше да оригам. За малко да избухна, когато най-премерено въплъщаващата се в ролите си актриса начена политически монолог. С религиозен отенък. Изигра го силно. Но амплитудите в гласа й побъркаха стомаха ми. И започнах да усещам вкуса.

Не мога да го определя точно, но не беше ОК. Може даже да кажа, че беше кофти. Дали от това, че тези талантливи младежи бяха навлекли модни истории от някакъв lifestyle, неприсъщ за манталитета ни тук, на кръстопътните европейски балкани? И се опиваха да залъжат зрителя, че този lifestyle им е съвсем по мярка? Или от това, че не им стига житейски опит да разкажат една наброска като цялостна история и затова по подразбиране знаят, че ще ги причислим към клуба на лъжците?

Каквото и да беше вярно, стана ми мъчно от последната глътка. Тези актьори не заслужаваха този текст. Монолозите, в които вложиха такава енергия, можеха да се въртят в телевизионно риалити, но не и да „излизат“ на сцена, която вместо да те накара да съпреживееш, те насилва да се включиш в нея по махленски.

Иначе съм сигурна, че актьорите Деница Петкова, Йонко Димитров, Йордан Ръсин, Мариана Бонева, Мартин Смочевски, Яна Бобева могат да забъркват яки коктейли.

За малко да счупя празната чаша, когато ставах. Огледах се – освен мен, в двора на театъра имаше по-малко от дузина зрители. Бяхме консумирали и си тръгвахме. Аз – със следи от лош вкус в устата.

Не искам да ги запомня.