Френската пиеса „Списъкът“ – монолог за това къде си и искаш ли да се промениш

spisaka1Празни стелажи. Два стола. Бял кухненски плот. Тава. Тесто. Нож. Ябълка. Акордеон. Това е реквизита на „Списъкът“ на Дженифър Трамбе (превод: Светлана Панчева)  – френската пиеса в „Сцена на кръстопът“. Можем да го подредим в списък (защото всеки от нас е правил поне един списък в живота си). И да гадаем по него що за човек го е съставил. Да видим.

Героинята на „Списъкът“е млада жена, майка на три деца. Оглежда живота си в перфектно разграфения делник между грижата за тях и домакинските задачи. В селото, където живее и в което самотата се оглежда в едно сухо дърво, тя отдавна е забравила да слуша вътрешния си глас – какво иска или към какво се стреми. Не си е за задавала и въпросите коя е, може ли по друг начин?

Спектакълът разказва именно тази история – на вътрешната й съпротива към жената, в която се е превърнала. И няма как да го направи по друг по-блестящ начин, освен чрез монолога.

Това е пиеса-монолог. За това докъде си стигнал. Имаш ли сетива за другите. Искаш ли да се промениш.

Сламката, за която се „хваща“ героинята, за да изплува от все по-завличащото я надолу към дъното ежедневие, е смъртта на нейната съседка Каролин. Майка на пет деца. И нейна коренна противоположност.

spisakaКошът с пране в дома на Каролин прелива в центъра на стаята. Децата й рисуват по стените. Тя върви километри пеш до дома на героинята само за да й каже – здравей, как си. Гласът на жената, която ни разказва за Каролин, се променя, докато говори за нея. В него има и яд, и упрек, и почуда, и неразбиране, и дори малко завист. Каролин организира празненства за децата си с много балони и весели игри. Осмелява се да иска още едно бебе. И дори не крие, че единствената причина затова е да раздава обичта си.

Слушаме за Каролин и различния й вътрешен свят накъсано, между две поредни задачи, записани и закачени на празния стелаж като част от поредния списък. На нескончаемия списък, в който има толкова много действия и нито една емоция.

Емоцията в този обран откъм реквизит и действие спектакъл, обаче, се създава от музиката. Акордеонът, който, подобно на пушката, която щом е на сцената, трябва да гръмне, взима първия си тон още в началото, когато чуваме за Каролин. И постепенно се превръща в нейния образ на сцената. Сякаш за да затвърди внушението, акордеонистката получава и две реплики, разбира се, те са на Каролин. През цялото време „играе“ състоянията й, но е и огледало на измъчващата се от угризения героиня дали не е можела да предотврати смъртта й.

Те се появяват заради молбата на Каролин да й даде телефона на своята лекарка, защото нейният доктор е стар и се бои да не обърка нещо при раждането. Молбата е заведена в списък, но някак все остава неизпълнена.. Три седмици след раждането на последното си дете Каролин умира. Заради грешка на стария доктор, от който се е бояла.

След няколко драматични акорда, акордеонът замлъква. Следва разказ за сбогуването. И поредните списъци със задачи на героинята между ходенето до дома на Каролин и нейните деца, които можеш перфектно да нахраниш, измиеш и сложиш да спят, но не прегръщаш и не им пееш като майка им.

spКулминацията в тази пиеса е в самия й край, според мен. Не в смъртта на Каролин. А в приемането й. И в решението на героинята да се промени: „Гледах навън през прозореца – побелялата от сняг земя и в центъра й дървото, изсъхнало и само. В моя списък с приоритетните задачи написах най-горе на първата страница най-важната си задача: да възкреся Каролин“.

Това е финалът на спектакъла. Жената с акордеона излиза от сцената и се изкачва по стълбите на камерната зала в театъра. Символно и символично. Образът на Каролин вече не раздвоява героинята. Нейната смърт е върнала емоцията в списъка й. И на практика го е обезмислила.

Защото действията без чувства в кой да е списък не оставят следа.

Благодаря за следите, които остави в съзнанието ми пиесата на режисьорката Ив Шьоневоа. И на невероятните актриси Клоди Ариф – в ролята на главната героиня, която впрочем няма име в спектакъла. И Леополдин Юмел – акордеонистката, написала специално за спектакъла цялата музика.

Въпреки че не разбирам и дума френски, аз успях да изстрадам тази история. И да скъсам в съзнанието си всички бъдещи списъци, които някога може би щях да планувам.

You may also like...