„Сестри Палавееви“ – премиерният спектакъл на пловдивската Драма, който разравя следите от спомена

„Днес е 9-ти септември, но партизаните ще дойдат в Пловдив утре, с една история за “Сестри Палавееви” на Алек Попов и Деляна Манева. Така ще започне 19-тият Международен театрален фестивал “Сцена на кръстопът”. Това написах във фейсбук профила си на датата, която в ученчиеските ми години се честваше като национален празник. Денят на народната власт, на победата над фашизма и капитализма ние, бившите чавдарчета и пионерчета, помним със знамена, маршов строй, революционни песни и разбира се, разкази за партизаните. За децата от Ястребино, за петимата от РЕМС, за Митко Палаузов. Стихотворението на Веселин Ханчев за най-добрия ученик – до прозореца вляво – който получил шестица в час по безсмъртие – може и да не разбирахме какво точно означава и защо, всъщност, така се е случило – но знаехме наизуст.
Преди два дни пиесата „Сестри Палавееви“ ме върна в онова време. Рязко. Със замах. Дори без вдигане на завеса, защото такава не беше предвидено да се вдига.

Защото така и завесата още не е паднала ли?

Нямаше време да разсъждавам по темата – внушението, че залата е машина на времето, която ме е пренесла обратно, в 1953-та, макар че няма как да си я спомням – ме цапардосва брутално още с първата сцена на организирана скръб. Мястото на тази скръб е посолството на България в Лондон. Поводът – смъртта на Сталин. Оплаквачите са служители в дипломатическата ни мисия.

Защо скърбят така показно – можеш да попиташ седемдесетина години по-късно и сигурно никога не би разбрал, ако не си бил чавдарче, пионерче, а после и комсомолец.

Защото ако не скърбиш, ще те докладват за враг на работническата класа, на народа и въобще – на прогресивните сили. Следователно – ще си на страната на мракобесното зло. Какво следва след това следователно? Главните героини на спектакъла Кара и Яра изиграват блестящо отговорите още в началото, в което разбираш, че едната е мислела другата за мъртва след установяването на „народната власт“. Срещата им в Лондон е десетина години по-късно и отключва отговорите. Едната е служител в посолството на народната република, другата – модерно момиче на запада. Първата – в строга почти военна куртка. Другата – в момичешка рокля на точки. Между тях не е просто стилът. А пропастта на идеологията. Тази, която ще накара едната сестра да каже на близначката си, че не могат да се виждат повече, защото са от двете страни на една завеса.

Пиесата превърта лентата на годините и връща зрителя във времето, когато двете сестри са били заедно. Когато завесата все още се е заплитала – със зараждането на партизанското движение и спуснатите от комунистическата партия повели да стане повсеместно. Кара и Яра, дъщери на богат търговец, са любопитни млади момичета, търсещи в различни движения своята идентичност. Ключовият момент в живота им е решението да станат партизанки. Попадат не без перипетии в отряда на Медвед – суров и властен командир, преминал през школата на съветското военно разузнаване. Следват истории от живота на отряда – битки, предателства, засади, тренировки и разкази за Москва. Изпълнени с онези високопарни лозунги, които днес звучат нелепо. И изиграни с двойна доза патос – превръщайки ги в пародия.

Изключително режисьорско попадение в тази сюжетна верига са пластичните сцени с партизаните от отряда, които застиват в пози като от паметник и – подобно на стоп кадър в киното – завършват един момент или отключват друг. Добавете мултимедията, която създава атмосферата на Даданския лес, например, или с надписи като от стара лента ни води през времето и пространството, за да стигнем заедно до безспорната кулминация на историята – монологът на Медвед. Ранен, в ръцете на двете близначки, той разказва живота си, който няма нищо общо с историите му за чудото на метрото и изобилието от сладолед, спиращи дъха на партизаните. Подмененият живот, режисиран от някой друг и приет от него, за да оцелее, го води миг преди смъртта му до завета към сестри Палавееви да бягат.

Да избягат.

Десет години по-късно близначката, която остава в България, няма да каже никога на пионерчето за завета на Медвед. Нито за живата си сестра, на чието име е кръстена улица. Защото завесата е желязна. И те са от двете й страни. На фона на любимата песен на Георги Димитров „Изгнаник“. Както не се вдигна в началото, завеса не се спусна и накрая на спектакъла.

Все още ли сме някъде вътре? Ще трябва да продължим да търсим отговор – ние, вече порасналите бивши чавдарчера, пионери и комсомолци. Защото – избягали или не – това са следите, които не можем да заличим.

Благодаря за емоцията от „следите“, които разровиха от паметта ми режисьорът Елена Панайотова и целият актьорски състав на Пловдивския Драматичен театър: (в ролите на близначките Кара и Яра) Боряна Братоева и Мила Люцканова; Добрин Досев, Симеон Алексиев, Венелин Методиев, Елена Кабасакалова, Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-младши. Благодаря за музикалните решения на Асен Аврамов и на сценографията на Петър Митев.

И да, нямаше как 19-тото издание на фестивала „Сцена на кръстопът“ с мото „Следите“ да не започне със „Сестри Палавееви“. Ще проследя какъв финал ще ни предложи програмата на театралния форум. Ще е ключово.