Златина Великова търси нюансите на любовта в поетичната си книжка „Като дива река“

zlatina-izlojna3Три месеца ще остане в Културен център „Бялата къща“ в Пловдив съвместната изложба на художниците Иван и Стефано Поповски: първият – доайен на художниците под тепетата от може би най-романтичното време на пловдивската школа. Вторият – емблема на модерната симбиоза, в която живее художникът на 21 век – между четката с въздействащ рисунък и компютъра с формулите и гъделичкащо безкрайните възможности на технологиите въображение. Тази изложба, обаче, не показва прехода от едно поколение в друго. Тя подчертава приемствеността. А откриването й – съчетано с представяне на поезията на Златина Великова – се оказа въздействащо.

Може би защото стиховете й допълват експозицията и са своеобразен мост между картините на Иван и Стефано Поповски и емоцията, която може да предизвикат творбите им у публиката. По мостa можеш да stefano-izlojba-whitehouse1минеш, за да разбереш какво, всъщност, те е развълнувало, докато си съзерцавал образите върху платната. От него, обаче, можеш и да се надвесиш, за да чуеш дивата река на емоциите, от които ние, съвременните хора, май някак си започнахме да се срамуваме.

„Като дива река“ всъщност е името на поетичната книжка на Златина, между страниците на която са картини на Стефано Поповски. Струва ми се, не случайно първият стих е този:

„Стрелките на часовника не чакат,
неуморимо следват своя вечен ход.
Побързайте! Часовникът тиктака.
И няма време да живеем без любов“.

stefano-izlojba-whitehouse20Оттам нататък, в 70-те странички поезия тази нагласа на лирическата героиня към подреждане на личното време според най-горещото чувство, любовта, тръгва да дълбае в емоциите и на читателя – като „капчица лава“ първо, като „камък в обувката“ след товаа, като „стихия“ по-нататък, и още като „тих благослов“ и като „приказка“. Това са малка част от заглавията на стиховете, които очертават чувствената карта на тази книжка. В нейния релеф чистата любов е нарисувана с метафората за извора и притихващата река:

„Товето тихо присъствие
е катоводата от извора,
дето цял живот всички го търсим,
но само избраните го намират.“

После, с предчувствието за несподеленост, любовта се разгръща като сън за море:

stefano-izlojba-whitehouse3„съувах море. И сърдити вълни.
Писък на чайки, солена безбрежност.
Душата ми – кораб с платна от звезди.
Острво далечен търси с надежда“.

Образът на „дивата река“ идва с избухването на любовта:

“Две стихии се сливат
като дива река.
Като факли изгарят
и души, и тела“.

След това любовта се появава като вълна, която търси бряг; „буйна като планински поток, който камъни влачи по пътя си“, а в предпоследното стихотворение от цикъла „Милост не искам, искам любов“ – събира, сякаш обратно в коритото си всичките си образи:

stefano-izlojba-whitehouse9„Толкова много любов разпилях –
ако беше вода, потоп не би ни отминал.
Пясък да беше тази моя любов,
земята отдавна да е пустиня.

Толкова много любов разпилях,
а сърцето ми цяло от обич прелива.
Щом не пресъхва изворът знам,
още ще бъда, още съм жива“.

Tова стихотворение, според мен, всъщност, е ключът към сърцето на книжката „Като дива река“. То простичко и без патос казва: любовта е като природата, природата е като любовта.

stefano-izlojba-whitehouse6В крайна сметка, докато четях книжката, си представях стиховете на Златина като картини. Много от тях – вече ги бях виждала. В платната с морска тематика и на Иван, и на Стефано Поповски. Други виждах за първи път, във въображението си. И в двата случая, обаче, не може да ме напусне усещането, че в стиховете на Златина прозира ръката на художник, който не спира да търси нови нюанси на любовта. Пожелавам й да продължи да го прави. Откривайки моста, който може да свърже не само една дива река, а и непредсказуемия океан.

Благодаря на Златина за багрите в стиховете й. И на Иван и Стефано Поповски – за римите в платната им.

You may also like...