Свободата и бягството от нея

гост автор: Виктория Баева

Свободата е въпрос, с който се занимава човечеството от самото начало на съществуването си. Според Ерих Фром първият акт на свобода или възможност за избор е този на Адам и Ева в райската градина, а именно късането на забранения плод. Ябълката олицетворява греха и последвалите страдания са последиците от избора. За църквата това е грях, за човечеството, обаче, това е началото на свободата. Именно с това свободно действие индивидът става личност. Късайки забранения плод, Адам и Ева нарушават заповедта на авторитета в лицето на Бог. Самото действие е в разрез с правилата, но то е първият хуманен акт в човешката история, ако можем да смятаме събитията в Библията за реални. 

Фром разглежда свободата в историята – каква и до колко е била тя позволена на хората. Аз ще се спра на универсалната свобода, която притежава всеки човек като няма да разглеждам свободата по време на робство или в Средновековието, защото макар и налична, тогава свободата е много ограничена.

Свобода има тогава, когато има и личност, не просто индивид, а изградена личност, която прави избори, с което се отъждествява и свободата. Фром я определя като основна характеристика на човешката природа и разграничава два типа свобода – свободата от и свободата да. Те не са равнозначни – свободата да е определена като позитивната свобода, докато свободата от се определя като вредна или деструктивна.

Позитивната свобода е тази, към която трябва да се стремим. Тя е реализация на Аз-а и изисква отъждествяване с уникалността на личността като предпоставя способността й да живее активно и спонтанно. Фром защитава идеята си с факта, че хората се раждат равни и притежават фундаментални права като право на свобода и право на щастие.

От собствен опит можем да извлечем поривът на човека да бъде свободен. Още от малки децата искат да могат да избират сами, да бъдат свободни в една типично битова ситуация. Едно дете може да иска да избира само играчките си например – това може да се явява като един от първите актове на свобода на личността и всъщност да спомага изграждането на тази личност. По-късно в юношеските години хората все повече изискват лична свобода, което създава и проблеми с родителите. Но желанието за тази свобода показва, че хората не са просто индивиди, а са личности.

Свободата се разглежда обстойно и във философията. Ницше говори за свръхчовека и заявява, че човек се стреми към свобода и творчество. Не случайно в литературата свободата често е поставяна на пиедестал. Сервантес обрисува своя герой Дон Кихот като човек, ценящ свободата.

“Свободата Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.” Това са известните думи на Дон Кихот към Санчо Панса.

А как може човек да определи кое е добро и кое е зло? В екзистенциалната философия, която се смята за философията на свободата, Киркегор разглежда свободата като определеност на човека и твърди, че етическият стадий носи отговорите за добро и зло. Той разделя на три стадия духовното развитие: естетически, етически и религиозен, като предпоставя свободата на избора между тях.

Свободата е максима в естетичският стадий, защото неговата цел е любовта, а любовта може да съществува само при наличие на свобода (според Киркегор). Всъщност няма свобода без избор, но ние винаги трябва да избираме. Свободни сме, дори когато избираме да не избираме. Според Киркегор изборът е второто раждане на човека, следователно свободата е второто раждане на човека. Това всъщност може да се интерпретира и като се каже, че първото раждане на човека е, когато се ражда като индивид, а второто му раждане е, когато става личност и става свободен.

Проблемът със свободата, обаче, идва от това, че тя плаши хората. Според Фройд повечето хора не желаят да са истински свободни, защото свободата натоварва с отговорност, а хората се плашат от отговорността. Свободата носи товар със себе си и този товар се осъзнава трудно. Когато обаче се осъзнае, човек може да иска да избяга от този товар.

Жан Пол Сартр пише, че “човек е осъден да бъде свободен”. За него свободата е даденост. Тя е придружена от отговорността и сякаш тежестта на целия свят е върху човек – той носи отговорност, както за себе си, така и за света. Така свободата може да породи страх у човека. Дори той да превъзмогне този страх, се появява и другият проблем на свободата, който поставя Фром – колкото по-свободен е човек, толкова по-изолиран става той. С придобиването на все повече свобода човек става по-независим, уверен в себе си и критичен, но също така и по-самотен и изолиран. Хората са социални същества, те не могат да живеят изолирани. Те не могат да понасят самотата – чувстват се съвсем безпомощни по отношение на външната реалност и изпитват огромен страх.

Човек изпитва страх от отговорността, която върви ръка за ръка със свободата, както и от самотата, която също я съпътства. Тези страхове могат да се преодолеят и по този начин самата личност би израстнала, а другият път е да се избяга от свободата.

Фром разглежда механзмите на бягството, дължащо се на несигурността на изолираната личност. Той разграничава три вида бягство и ги описва като авторитаризъм, дестуктивност и автоматично подчинение. При авторитаризма човек се стреми да избяга от свободата като се слее с другите и стане част от авторитарна система. Има два варианта – да се подчиниш на даден авторитет или ти да станеш този авторитет. И по двата начина се бяга от собствената идентичност. Фром определя крайните прояви на авторитаризъм като мазохизъм и садизъм и посочва, че при тях хората изпълняват ролите си с удоволствие.

Друг механизъм на бягство е деструктивността, която може да се прояви като престъпност, тероризъм, вандализъм и унижение, а ако тази агресия не може да се излее навън, може да се насочи навътре – като крайна форма на автоагресия се явява самоубийството.

Третият механизъм за бягство е автоматичното подчинение. При него авторитарните личности бягат като се крият в определена авторитарна йерархия. Човекът, който бяга чрез автоматичното подчинение, е като социален хамелеон, той придобива окраската на средата си. Той се превръща в един от много, идентичността е напълно загубена и той се определя като част от масите. Като част от масите, обаче, той никога не се чувства сам, но и никога не може да бъде пълноценен, защото е загубил себе си.

Свободата е основна категория в света на човека. Тя е фундаментална цел на индивида в пътя му към изграждане на личността. И всъщност “да бъдеш или да не бъдеш” наистина се явява най-големият въпрос в съществуването. Всеки сам избира дали да бъде или не свободен, той е свободен дори да избере да не бъде свободен. И макар в обществото свободата често да бъде относителна, човек винаги има избор, който може да промени живота му. Следователно свободата винаги е опция. Друг е въпросът дали човек може да я избере.

 

 

You may also like...