Бавното правосъдие не е правосъдие или неразумните мерки на държавата за осигуряване на „разумен срок“ на съдебните дела
гост автор: адв. Михаил Екимджиев
От римското право е оцеляла сентенцията Tarda iustitia non est iustitia (Бавното правосъдие не е правосъдие). Близо хилядолетие по-късно, през 1215 г., чл. XL от Великата харта на свободите (Magna Charta Libertatum) повелява: „На никого няма да извършваме срещу заплащане, на никого няма да отказваме или да забавяме защита на правата и въздаване на правосъдие.“ Това е прототипът на правото на „справедлив съдебен процес в разумен срок“, което възкръсва през 1950 г. в чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) като ценностно и политическо достижение на гражданите от Стара Европа.
Защо справедлив съдебен процес е възможен само „в разумен срок“?
Бавното правосъдие не дава на хората дължимите от правовата държава сигурност и доверие в институциите. То не удовлетворява копнежа на жертвите на престъпления за справедливост. Времето заличава архетипната правна и морална връзка между престъплението и наказанието като негова неизбежна последица. Затова „разумният срок“ балансира между житейската представа за справедливост и професионалното правосъдие. Нуждата от справедливост, особено при разследване на тежки престъпления, е болезнена. Тя иска повече бързо възмездие, отколкото правосъдие. Както скоростта на влака стрела размазва пейзажа, така процесуалната прибързаност замъглява фактите. Пропускат се важни версии и детайли. Само процесуалните правила за разкриване на истината възпират търсенето на справедливост, вместо в правосъдие, да се превърне в лов на вещици. Когато обаче „в името на правосъдието“ съдебният процес продължи твърде дълго, силуетът на истината изчезва някъде по пътя. Подсъдими, свидетели и експерти умират или забравят, изчезват документи, сменят се съдии… Така забавата води до забрава и размива до неузнаваемост фактите. Затова „разумният срок“ едновременно е условие и същностна черта на справедливия съдебен процес.
Проблемът с „разумния срок“ в българското правораздаване и пилотните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)
Много от съдебните процеси в България не се отличават нито с бързина, нито с правосъдие. От 7 септември 1992 г., когато България ратифицира КЗПЧОС, до 2011 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, съдът) буквално бе затрупан от хиляди жалби срещу България за нарушаване на правото на „разумен срок“. Анализирайки критичната маса еднотипни оплаквания, ЕСПЧ заключи, че прекомерната продължителност на съдебните дела е системен проблем за българското право, чието преодоляване налага системни мерки. С две пилотни решения от 10 май 2011 г. по делата Фингер срещу България и Димитров и Хамънов срещу България съдът констатира нарушение на чл. 13 от Конвенцията поради липса на ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу бавното правосъдие. Според Съда в Страсбург най-доброто средство за защита срещу този системен проблем е превенцията. Поради това въвеждането на механизъм, ускоряващ съдопроизводството, би било най-подходящо. Нужно е обаче и средство, осигуряващо обезщетяване на вредите от вече настъпило забавяне. Обезщетението трябва да е справедливо и съобразено със стандартите на ЕСПЧ, а процедурата по предоставянето му достъпна и ефикасна.
Как правните стандарти, наложени от ЕСПЧ, влязоха в националното право
В изпълнение на пилотните решения на ЕСПЧ в края на 2012 г. бяха обнародвани изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Процедурата по Закона за съдебната власт (ЗСВл) предвижда обезщетяване на лицата, чиито дела са приключили. Тя е административна и се развива пред инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Заявлението за обезщетение се подава в шестмесечен срок от приключване на делото. ИВСС извършва проверка и при установено неоправдано забавяне министърът на правосъдието определя размера на обезщетението. Той трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Ако е съгласен с решението на министъра, което не подлежи на договаряне, заявителят подписва споразумение. Процедурата трябва да приключи в шестмесечен срок. При непостигане на споразумение компенсация може да се търси по реда на ЗОДОВ.
Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да търсят всички, чието право на „разумен срок“ е нарушено от неприключил съдебен процес и/или досъдебно производство. Иск по този ред могат да предявят и недоволните от размера на обезщетението, определено от министъра на правосъдието по реда на ЗСВл, както и лицата, чиито жалби пред ЕСПЧ са обявени за недопустими поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита.
Дали новите вътрешноправни средства за защита срещу бавно правосъдие са „ефикасни“ по смисъла на чл. 13 от КЗПЧОС
Новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ изглеждат неадекватни. Основният им дефект е, че те не целят ускоряване на висящите производства. Така националният законодател ги лишава от най-важното условие за ефективност – възможността да предотвратят забавяне или да преустановят вече допуснато нарушение на правото на „разумен срок“.
Производството за обезщетение по ЗСВл не е състезателно. Инспекторатът и министърът на правосъдието едностранно решават дали има нарушение и какво да бъде обезщетението. Така е нарушено основното изискване на пилотните дела – процедурата да съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл. 6 от Конвенцията.
ЗСВл лимитира максималния размер на обезщетението, което не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Определяне на по-голямо обезщетение е недопустимо, дори когато специфични обстоятелства налагат това. Непреодолимият таван се бие с практиката на ЕСПЧ, който в сходни казуси е присъждал значително по-високи обезщетения.
Определеното от министъра на правосъдието обезщетение се изплаща от бюджета на ръководеното от него министерство. Това поражда съмнения за конфликт на интереси или поне за сериозна борба на мотиви. Въпреки нормативно обусловеното пристрастие на министъра, който с всяка платена компенсация ще ощетява бюджета на „своето“ министерство, решението му не подлежи на обжалване.
Единствената процедурна възможност за защита срещу явно несправедливо обезщетение по ЗСВл е отказът на заявителя да приеме предложеното от министъра споразумение. Тогава той би могъл да предяви иск за обезщетение по ЗОДОВ. Така разглеждането на претенцията му за обезщетение ще започне отначало. Делото ще се гледа от две или три съдебни инстанции, без законът да предвижда дори стимулиращ срок за приключването му. В резултат от това компенсаторното производство може да продължи повече от „предикатното“ дело, по повод на което е предявен искът за бавност.
Исковете по ЗОДОВ се разглеждат от съдилищата, срещу чиито нарушения са насочени. Ако съдиите от тези съдилища не си направят отвод, безпристрастността им би била съмнителна. В случай че всички магистрати от съответния съд се отведат и делото бъде разпределено в друг съдебен район, би се получило значително забавяне.
Както в административната процедура по ЗСВл, така и при исковете по ЗОДОВ няма фиксиран срок, в който държавата следва да плати обезщетението. Нещо повече – и в двете производства няма ред за принудително изпълнение срещу държавата. Според чл. 519 и чл. 520 от ГПК гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да „принуди“ държавата да му се издължи. Той трябва да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака благоволение за плащане. С Решение № 15 от 21 декември 2010 г. Конституционният съд (КС) прие, че тази привилегия е само за публичната държавна собственост. Това означава, че претендиращите обезщетение както по ЗСВл, така и по ЗОДОВ не могат да разчитат на принудително изпълнение нито срещу Министерството на правосъдието, нито срещу осъдените съдилища.
Решението на ЕСПЧ по делото Вълчева и Абрашев срещу България, обединени жалби № 6194/11 и № 34887/11
Въпреки явните пороци на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ, с Решение от 18 юни 2013 г., постановено по обединени жалби Вълчева и Абрашев срещу България, ЕСПЧ прие, че новите вътрешни механизми за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие не могат a priori да бъдат обявени за неефикасни. Мотивите на ЕСПЧ се свеждат до това, че логическите ни аргументи за неефективност на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ трябва да бъдат доказани и с лош практически опит. По подразбиране такъв опит може да се натрупа само за сметка на правата, достойнството и парите на хората.
Лошият опит
Субективна пречка за ефективността на новите разпоредби от ЗСВл и ЗОДОВ е и липсата на практика и професионален рефлекс за пряко прилагане на КЗПЧОС от българските юрисдикции. Емблематични в този аспект са два съвсем реални казуса, възникнали в процедури по ЗСВл.
– Наказателното производство срещу г-н К.Н. продължава 11 години и 9 месеца, преди той да бъде оправдан от три съдебни инстанции. Въпреки че заявителят с нищо не е допринесъл за тази продължителност, министърът на правосъдието му определя обезщетение от 4700 лева. ИВСС обосновава този размер с решения на ЕСПЧ, които съществено се различават от казуса на К.Н. Тенденциозно инспекторатът игнорира много по-близки от фактическа страна решения, с които съдът в Страсбург е присъдил двукратно по-високи обезщетения.
– Още по-фрапиращ е казусът на Г.Г. Преди да бъде прекратено, наказателното дело срещу него продължава над девет години. Признавайки фрапиращи периоди на неоправдано бездействие от страна на разследващите, ИВСС предлага обезщетение от 2900 лева. Само година по-рано съпроцесник на Г.Г. получава от Страсбург 5000 евро за същата продължителност на същото наказателното дело. На фона на тази гротеска съвсем нелепо звучат бланкетните мотиви на инспектората, с които той предлага на К.Н. и на Г.Г. споразумение. Според тях: „Предлаганата като обезщетение сума не подлежи на преговори. Същата е определена по справедливост с оглед на допуснатите от съдебните органи нарушения. Отчетени са също така кратките срокове за произнасяне и изплащане на обезщетението по настоящото административно производство в сравнение с процедурата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и липсата на такси и разноски за заявителя по него.“
Арогантността на посланието е обидно откровена. Заявителят или трябва да приеме обещаното явно несправедливо, но бързо обезщетение, или да премине през Голготата на нашенското правосъдие, разчитайки на готовността на българските съдии да признаят безхаберието на свои колеги. В случая магистратите ще трябва да осъдят институциите, в които работят, рискувайки както служебни конфликти, така и намаляване на бюджетните бонуси за съдебната система.
Малко аритметика
Наказателните дела срещу К.Н. и Г.Г. продължават около 10 години – колкото Троянската война. След това жалбите им за „разумен срок“ пребивават в Страсбург пет-шест години. От връщането им в България за изчерпване на процедурата по ЗСВл вече е изминала година. След отказа на К.Н. и Г.Г. да подпишат обидните споразумения разглеждането на исковете им по ЗОДОВ ще отнеме още две-три години. Дотук годините станаха 20. Ако националните съдилища в прилив на колегиална солидарност не приложат страсбургските стандарти за обезщетения, последният полезен ход за двамата би бил нови жалби до ЕСПЧ. Сагата на К.Н. и Г.Г. показва, че държавата е решена да минимизира финансовите „загуби“ чрез стратегия за процедурно изтощаване на противника. Тъй като малцина от жертвите на бавното правосъдие имат мотивация и житейска перспектива за водене на подобни пунически войни, много от тях вероятно ще приемат предложените им унизителни обезщетения. Пестейки пари за бонуси в полза на нарушителите за сметка на жертвите на техните нарушения, държавата губи нещо безценно. Тя пропуска златен шанс да заслужи доверие и уважение от своите граждани. Това е и поредният предизвестен провал в опитите на България да оправдае конституционната си претенция, че е правова държава.
