“Разкази за Иван“ от Начо Христосков: за Иван на Прехода; за Прехода като Иван и за пътя от Иванчо до Иван и след това

Това е най-новата му книга. Още е съвсем топла, излязла под знака на Издателство Летера. Със заглавие, което няма да ви накара да се обърнете заради гръмкостта си или метафората. Но ще ви драсне съзнанието заради простотата. „Разкази за Иван“. Избрах да ги разтворя за първи път на Ивановден. И да ви разкажа за срещата ми с автора им Начо Христосков преди съвсем да е паднал мракът. Докато той реди автографи в книжарница Хеликон на Главната улица под тепетата. И точно 6 дни преди премиерата. Нямам идея какво точно ще питам. Но знам, че ще се получи. Може би точно заради „Иван“.

Иван се казва баща ми. Името му остана, въпреки че той си отиде преди 15-тина години. Ако можех да събера живота му в мислите си, бих написала разказ за него. Той, обаче, ще е за точно този Иван и Никой Друг на света. За кой Иван е книгата на Начо Христосков? За кой Иван са 18-те му разказа? Има ли прототипи – питам го.

Родените от мисълта и въображението на писателя герои звучат по-автентично от прототипите – казва той. И продължава: Причината да избера това име е, че е едно от най-популярните у нас. Това са 18 истории на Иван – ученикът, адвокатът, писателят, актьорът, кметът, депутатът, селянинът… всички те живеят в различни населени места, имат различен социален статус, а общото е, че заедно са съвкупния образ на средностатистическия българин от времето на 23 годишния ни преход. Обединява ги „счупеността“ в живота им. Тази „счупеност“ я има и в илюстрацията на корицата. Отворената рамка не значи излизане от стереотипа, а нарушаване на цялостта. Точно това се опитвам да изследвам. И по мое дълбоко убеждение причините за него не са само в самия Иван, а и във фактори извън него.

Ако твоят Иван е събирателен образ на българина в прехода, можем ли да мислим за Прехода като Иван – провокирам Начо. Той е издателя на първата ми книга. Останала неразпространена в началото на същия този преход, който затвори не само предприятия, а и издателства. Преходът не прости и на „Христо Г. Данов“, първообразът на първото българско издателство, на което Начо беше директор по това време. Зад затворените му врати останаха много книги, не изминали пътя до своя читател.

Преходът като Иван? Да, можем – казва Начо.

Тъжен ли е този Иван – продължавам да питам.

Дай боже да не звучи нескромно, поовладял съм занаята и съм вкарал хумор в разказите, но книгата е тъжна. И макар че последният разказ се казва “Хепи енд” и историята на пръв поглед е смешна, тя обяснява тъгата.

Начо, помниш ли вицовете за Иванчо? Твоят Иван, твоите 18 „Иван“, имат ли нещо общо с него?

Нищо. Иванчо е симпатичен неадекватник, буди усмивки. Той беше необходим на социализма, когато имаше нужда нещо като историите за него да ни накара да се засмеем. Този Иван, за когото аз пиша, буди съчувствие и разбиране. Ако в Иванчо никой не искаше да се припознае, аз се надявам в Иван да можем да открием нещо от себе си. Ако успея да постигна това, значи съм успял.

Значи Преходът – освен като Иван, можем да го наречем Пътуване от Иванчо към Иван – усмихвам се на Начо.

В едно затворено общество, каквото е тоталитарното, се търсят отдушници. И не случайно Иванчо така фриволно се носеше от компания на компания и вицовете за него имаха успех. После, по време на прехода, тези истории започнаха да не будят толкова смях и закачки. Причините са, че средно статистическият българин от времето на прехода го подгони угриженост, подтиснатост… желание за щастие и едновременно с това скептицизъм, че пътят, стремежът към това щастие е барикадиран от фактори, които са извън него. Не откривам топлата вода, но смятам, че всички хора по всички географски ширини имат право на щастие. И ми се ще тези, които по някакъв начин пречат на човек да осъществи това свое право, да се замислят. Защото в известна степен и те са Иван, въпреки мнимото си щастие.

На теб кой ти е по-симпатичен – Иванчо или Иван?

На мен ми се ще сегашният Иван да притежава нещо от веселието, но не от безгрижието и лековатостта на Иванчо. Иска ми се да е по-радостен.

Кога написа тези разкази?

Преди 3-4 години завърших разказите. Днес са факт вече като книга. Сега Иван е тръгнал към себе си и себеподобните си.

А защо, според теб, те трябва да прочетат разказите?

Аз мисля, че един от големите проблеми на днешната личност е недостатъчният стремеж за себеопознаване. А това е изключително важно, защото – както казва Карл Густав Юнг – у всяка личност има сянка, има тъмно и зло. Без да се поставям до него, също мисля, че у всяка личност генетично са зададени в различни пропорции доброто и злото. И в различни ситуации едното може да затисне другото. Мисля, че ако човек се стреми да се самоопознае, би могъл да живее по-хармонично и със света, и със себе си. В определени ситуации можеш да контролираш сянката си. От тази гледна точка мисля, че „Разкази за Иван“ могат да помогнат на хората да се позамислят за себе си, да открият в себе си неща, които не са подозирали.

Мислиш ли, че някой ден ще напишеш нови разкази за Иван? А може би тогава да са за Джон?

Начо се усмихва.  С малко тъга. Като в портрет със счупена рамка.

Не само искам да напиша нови разкази за Иван, а съм започнал роман със заглавие „Ода и Реквием за Бай Еди Кой си и Писателят“.

Значи по-нататък Иван вече е Еди Кой си? Или Писателят? Или – Просто Без Име?

Не продължаваме разговора. Защото тази история е друга.

Премиерата на тази – „Разкази за Иван“ – е на 13 януари от 18 часа в залата на НБ „Иван Вазов“ в Пловдив. Тогава ще чуем някои от историите, прочетени от актьора Стефан Попов.  Елате, ако можете. Защото май наистина всеки носи поне един Иван в сърцето си. И ако не се опитаме да го разберем, може да не успеем да разберем себе си.