Дисни Трилър в Пловдивския театър от 12 ноември

плакат на Дисни трилър

плакатът на „Дисни трилър“

„Дисни трилър“ е преживяване, което, убеден съм, не ви се е случвало досега. Това е най-новото заглавие от репертоара на Пловдивския театър, а премиерата му е на 12 ноември. Кратка, изключително динамична пиеса, изпълнена с къси и незавършени диалози и дъъълги, но за сметка на това пък безкрайно описателни монолози. Гледа се леко, продължава около час и 20 минути, без антракт. После изпитваш страх. От оня необясним и изначален страх, който още по време на действието рязко те обзема и те кара да потръпваш дълго след това. А ние обичаме усещането, лазещите нагоре тръпки, настръхването на кожата… излишно е да отричате.

Цялото това преживяване е режисирано от Стайко Мурджев, а за драматургична основа се използва пиесата на Филип Ридли. И докато името на втория, убеден съм, не ви говори нищо, то първия пловдивската публика познава от предишните му постановки на пловдивска сцена „Когато гръм удари“ и „Крал Лир“, които лично аз не успях да харесам, всяка – по различни причини, и заради което появата ми в театъра предизвика подозрително повдигане на вежди и очакване да избълвам поредната доза змии и гущери.

Това не се случи, защото подходих предпазливо и предварително се запознах с автора, творчеството и цялото течение, към което принадлежи. Това ми помогна да загърбя всички подозрения и негативни очаквания и да се настроя за разтърсващо преживяване. Вероятно не е важно, но ще споделя някои неща за автора и творчеството му. Ако не ви интересува – можете да прескочите целия следващ параграф.

Ако може да се вярва на Уикипедия, пиесата „Дисни трилър“ (оригиналното заглавие е „The Pitchfork Disney“ и ми е крайно неясно защо преводачката Любов Костова се е спрялана това заглавие, което обърква зрителя и прави погрешна отпратка към Уолт Дисни) е написана и поставена през вече далечната 1991 година във време, в което в театрите във Великобритания и цялото Обединено кралство се наблюдава провокативното течение „In-Yer-Face“ (ако трябва да се преведе на български, би звучало нещо подобно на „право, куме, в очи“). Честно казано само бях чувал за него, знаех с какво е известно и с какво се характеризира, но нямах досег с текстовете на ярките му представители. И така си живеех щастливо, докато не се поинтересувах малко повече. Имената на Сара Кейн, Антъни Нийлсън и Марк Рейвънхил бяха първите, които ми попаднаха и общото в техните пиеси е чувството за свобода и желанието и стремежът им да създават провокативни текстове. Вероятно трябва да се подходи внимателно при поставянето на всички под общ знаменател, особено като се намеси в картината и Филип Ридли, още повече, когато се говори за „Дисни трилър“. Защото пиесите на Кейн, Нийлсън и Рейвънхил, доколкото и които успях да прехвърля, разчитат всичкото насилие, секс и пр. да се случват експлицитно на сцената, докато в „Дисни трилър“ всичко онова, което публиката вижда и се случва на сцената, са герои, които реагират на страх и заплахата от насилие. (Чак в по-късните пиеси на автора насилието е изведено и се случва на сцената – това е на теория, защото в постановката на Стайко Мурджев виждаме някакви проявления)

Основното нещо, около което се завърта всичко, е страхът. И този страх, още от самото начало на действието, е насочен в различни посоки и има различни проявления – страх от загубата, страх от остаряването, желание за бягство от страха и водене на отшелнически живот. Така заварваме главните герои – брат и сестра близнаци, удобно скрити от света и страховете и заплахите на заобикалящия ги свят в дома си, който са превърнали в свое убежище, своя крепост, които водят социално неприемливия си живот в спомени от миналото. После се оказва, че дори стените на дома не са достатъчно силна преграда за страха, защото те имат свои собствени, вътре в тях, готови да излязат навън. Опипването и изследването на талазите страх е изключително забавно и дори смешно, но много бързо усещането се преобръща в тоталната си заплашителна противоположност.

Вероятно сега е моментът да спомена за забележителната сценография на Петър Митев – първоначално изглежда странно, но дневната на дома, обилно напластена със спомените от миналото, бързо започва да се руши (макар и не физически) и бързо се превръща в стерилна операционна зала, готова за безмилостна дисекция на обземащите героите, а и публиката, страхове. Защото в един момент зрителите започват да откриват и проектират себе си във всеки един от тези, които са на сцената – такъв живот живеем и ние, всеки потънал в своя свят, заобиколен от страховете си, уж заедно, но сами и откритият, честен контакт с другите ни ужасява. Слагаме си маски, които за удобство не сваляме, за да не бъдем наранявани. Животът (ни) прилича на сюрреалистична гротеска.

Изследва се едновременното влечение и погнуса на хората към гротеската, сеира. С нездраво любопитство и интерес следим страданието на другите и тайничко се радваме, че това не се случва на нас, на нас не може да ни се случи. Пред нас се разкриват изключително ярки и живи картини, ясно обрисувани с думи: внезапно остаряване, момче, прободено във врата, змия, сготвена докато е още жива…

И четиримата актьори, и Мариана Йотова, и Стилиян Стоянов, и Христо Пъдев, и Дамян Тенев досега сякаш не са успявали да намерят своите големи роли в репертоара на театъра и не са успявали да разгърнат актьорския си потенциал. Тук го правят, при това по изключително впечатляващ начин. И те, както и режисьорът, са прегърнали и са се потопили изцяло в задачите си и са вникнали във всеки детайл на работата си. Не посмях да попитам след представлението дали е бил прав Оскар Уайлд, когато е казал, че не изкуството трябва да подражава на живота, а напротив, защото през цялото време имах такова усещане, че е подходено с изключително разбиране и съпреживяване, но Стайко Мурджев сам сподели, че е в такъв период – житейски и творчески, че това го е провокирало да постави този текст по този начин, с тези актьори. И се е получило изключително силно представление. Вероятно именно затова.

Представление, което копнеете да гледате. Но същевременно ви е страх.

Димитър Цонев

примат на пълен работен ден, човек - на 4 часа. Много съм зает и съм много важен!

You may also like...

1 Response

  1. ноември 28, 2013

    […] Но същевременно с това ви е страх. Така мога да обобщя впечатленията и възхитата си за […]