Счупените прозорци на МВР

schupen_prozorec_lampaПрез 80-те години на миналия век Уилямс и Келинг въвеждат ново понятие в криминалистиката – теория на счупените прозорци (линкът е от Уикипедия и съдържанието е на английски). Според тази теория социалният безпорядък води до задълвочаване на същия този социален безпорядък и като цяло – до повишаване нивото на престъпността.

Освен че на теория звучи логично, на практика това твърдение също е работещо. Според теорията, един счупен прозорец, само едно стъкло, провокира счупването на още, на появата на графити по стените и боклуци наоколо. Скоро това неприветливо място се оказва гето, сборище на бездомници, клошари, наркомани и рано или късно се превръща в зона, която спомага нарастването на престъпността. Така е според теорията. На практика хвърленият на улицата боклук приканва за изхвърлянето на други, още и още, до натрупването на купчина. Едно боклуче или хвърлена цигара извън кошчето са достатъчни в скоро време никой да не обръща особено внимание и прилежност при изхвърлянето на боклуците, не се стреми те да не попадат извън коша. Става все по-мръсно и неугледно, но за това не виним себе си.

Като всеки уважаващ себе си пловдивчанин, денят не може да се счита за отминал ако не се мине поне веднъж по Главната. Без значение от часа. Та и аз така (всъщност аз щях да мина, за да поиграя Ingress, но това в случая няма значение.). На всички е пределно ясно, че Главната улица е пешеходна зона и по нея коли не се допускат. Доколкото ми е известно, по нея е забранено и преминаването на велосипед. Това последното не се спазва много-много, както и онова с боклуците от по-горе. На честите минувачи вероятно не им прави впечатление, но по главната редовно преминават, по един или друг повод, леки и полулеки автомобили. Полиция, общинска охрана, инкасо автомобили, каращи стока коли или автомобили на участници в импровизирани изложения… всъщност доста учестен автомобилен поток за пешеходна зона. На първи прочит – нищо ненормално, ще кажат някои. На втори, с евентуално малко размисъл около всички неща, които написах дотук и нещата придобиват съвсем различен оттенък. Грозен, такъв един.

Преди да съм изгубил и останалите двама-трима читатели, ще ви споделя една история. Истинска. Прясна-прясна, случи се съвсем скоро. Дори не на приятел на приятел, а на мен самия.

Действието се развива късно вечерта, главната е почти обезлюдена, въпреки че все още движението не е спряло. Ходя си аз, замислен в мои си неща, заслушан в музиката, която свири в ушите ми, загледан в екрана на телефона. И въпреки, че съм на косъм от връщане в реалността, която ме заобикаля, не обръщам особено внимание и не отдавам значение на дочут клаксон. Движа се по пешеходна зона, все пак, по пътя на логиката тук съм с абсолютното предимство, а и вероятността някой да свири на мен е нищожна. Дори не си направих труда да се обърна, а и в случай, че беше на мен – лесно можех да бъда заобиколен – не се движех в средата, нито пък имаше толкова хора…

Оказа се, че греша, защото клаксонът нададе вой отново, този път – дълго и пронизително, точно зад мен, и почти усетих допира с предната броня. Ловко отскачам напред и встрани и в отскока си завъртам глава, за да гледам в очите палача си.

– Ти малоумен ли си? По колко пъти трябва да ти се свири, че да се махнеш? – крещи фуражката през прозореца.
– Как така да се махна, аз съм точно на мястото си, тук нали е пешеходна (натъртвам) зона? Или съм пропуснал някоя новина?! – окопитвам се бързо и успявам да обърна повече подробности за автомобила и пасажерите ѝ. Полицейска кола, а вътре – двама чичковци, вероятно преминали вече 45-те, с ония физиономии, които никога не знаят „ко ши прайм ся?“.
За полицията може!

Тук се впуснах в пространно обяснение за теорията за счупените прозорци (физиономиите им издаваха, че не подозираха за съществуването ѝ, но пък с интерес слушаха лекцията ми), за неефективността на органите на реда по опазване на същия този ред, защото търсят начини за скатаване и прецакване на системата и убиване на времето в неработа и неопазване на реда… дадох им пример, че ако съм дребен хулиган и искам да вандалствам, те са безсилни да ме спрат, бидейки с кола – технологично имат спиране на автомобила, излизане от него и едва тогава – опит за залавянето ми. Предвид възрастта и килограмите – трудно. Същото се отнася и за предвидимостта на действията и реакциите им – дадох им друг пример, с чучурите на чешмата с хорцето, които са обект на непрекъснат вандализъм (заради което ги смениха с пластмасови, за да са по-евтини за непрекъсната подмяна) – редовните посетители на Градската градина наизуст знаят точното време, в което ще plovdiv-glavnaмине общинска охрана. По абсолютно идентичен маршрут, сякаш стъпват в предварително очертани стъпки… Трети фундаментален проблем е настилката – със сигурност подборът ѝ не е съобразен да издържа непрекъснатия автомобилен поток, а павенцата са избирани и положени, за да обслужват човекопотока. С непрекъснатото движение на автомобили върху тях съвсем скоро общинският бюджет ще трябва да олекне с пари за поправки. Едва ли някой се замисля и за това. Разчита се на насадения страх от униформата. Който страх непрекъснато намалява. Ако не беше така, ако изпитвах страх, едва ли бих си помислил да изнасям лекции на полицаи, че спомагат за социалния безпорядък.

Реших да спра в момента, в който и двамата започнаха да се накукушинват (през цялото време от десетина минути си седяха в колата) и тотално се отказах, когато единият започна да ми обяснява, че да не съм знаел толкова много. Все пак не исках да прекарам нощта в районното, защото имат правото да ме приберат я за неуважение на органи (или членове) на реда или пък за възпрепятстване на работата и изпълнението на служебните им задължения (което реално не е възпрепятсване, защото те сами не си вършат работата). Успях да се измъкна и без да ми искат личната карта. Все едно нищо не се беше случило, само „по приятелски“ сме си побъбрили.

Далеч съм от мисълта, че тази ми „беседа“ ще промени нещо – системата е порочно изгнила и разчита на, както казах и по-горе, на насадения страх от униформата. Но аз, като данъкоплатец и като гражданин очаквам нещата да работят както трябва и да започнем да живеем цивилизовано, като всеки си върши работата с необходимата доза старание и усърдие. Полицията не е над законите, дори напротив, те трябва да демонстрират стриктното им спазване.

Не искам да подмина и фактът, че Общината също спомага за дочупването на прозорците – нелогично е на пешеходна зона да се правят изложения на автомобили. В последно време редовно виждаме насред нищото паркирани по няколко, с големи рекламни стикери по тях. Да, така се пълни общинския бюджет, но дали това е най-удачния начин? И ако искаме и очакваме нещо да се промени, ние трябва да сме тези, които да го провокират, макар и с незначителността на един-единствен опит. Скоро ще се включат и други и усилията няма да бъдат незабелязани. Без опити да прецакваме системата или да караме по коловоза „защото така правят всички“.

А, да, и на финал – не съм пацифист, нито вярвам в съществуването на идеален свят. Виж, за по-добър, обаче, ми се ще да вярвам.

Димитър Цонев

примат на пълен работен ден, човек - на 4 часа. Много съм зает и съм много важен!

You may also like...