В Деня на храбростта към бг бойците: Позволявайте да видим лицата ви и в делничните дни…

kate_smallВ годините екипът ни е снимал събития в почти всички родове войски. Знаехме наизуст кога имат празници: какво ще се случи точно, какво ще кажат командирите им и какво – редовите бойци, които ще ни посочат да снимаме. Съгласявахме се, защото… такъв е редът при военните. Има йерархия. Строга. И респектираща. Ако искахме да направим репортаж – по-добре беше да я спазим и действаме по устав. Нищо, че не бяхме част от армията. Нищо. Факт е – обаче – че успявахме да открием зад целия този ред лицето… на отделния човек. И постепенно разбрахме, че когато го покажем, в тази йерархична система – също като във всички други човешки подредби – колелото, което движи тежкия механизъм на израстването, е свързано със суета. Но и с достойнството и честта, които често остават непонятни за хората без пагон.

В деня, когато българската армия чества Деня на храбростта, ми се иска да се върна към някои моменти от журналистическата работа на терен, които – някак си – вече не съществуват за сегашното поколение колеги. Гилдията в Пловдив от първото десетилетие на 21 век няма как да не помни среднощните ни срещи на Летище Пловдив… за да изпратим поредния контингетнт за Ирак.

В началото между нас и момчетата, които тръгваха на първите мисии зад граница, имаше лента и военна полиция. Не можехме да правим интервюта, не можехме да ги снимаме отблизо. Те слизаха  от автобуси и веднага влизаха в малката зала на тогавашното летище. Все едно беше срамно, че отиват на мисия. Ние, журналистите, обаче, бяхме там. И искахме да им пожелаем да се върнат живи и здрави.

Някои не успяха. Посрещнахме телата им. В ковчези. Пак ние, нахалните журналисти. Които плакахме по време на военните ритуали в Специалните сили и по родните им места… Някъде по това време ми хрумна да органиизраме благотворителна фотоизложба със снимки от Ирак, направени от българските бойци. Разговарях с командира на Специалните сили – тогава полк. Пламен Торлаков. И той прегърна идеята.

Помня зимната виелица в онзи декемврийски ден, когато подредихме фотосите в Клуб Тотал Спорт (почти 10 години по-късно днес тук е студиото ни…). Момчетата от контингента с командир Петко Лилов не повярваха на очите си, че за събитието пристига тогавашният началник на Генералния щаб – ген. Никола Колев. И че президентът Георги Първанов приветства идеята. Седмица по-късно, когато предавах средствата от разпродажбата на фотосите на семействата, майката на един от загиналите рейнджъри ми каза – това е първата помощ, която получаваме.

…Изпратихме тържествено и момчетата от Авиобаза Крумово, които загинаха при гасенето на планински пожар, за който години след това не ставаше ясно как така беше пламнал…  И продължавахме да посрещаме, и изпращаме… това, което се беше променило – обаче – беше отварянето на българската армия към медиите. Може би заради усилията на някои от нас, най-наглите журналисти, които си позволявахме да говорим с висшите военни открито. За това, което ще спечели армията, ако показваме на хората истинското й лице.

Това се случваше в онези години – 2003, 2004, 2005, 20076, 2007, 2008… Може би беше започнало малко по-рано. Но се променяше пред очите ни. И все повече ставахме приятели с тези, които наистина бяха бойци в кръвта си.  Те се отличаваха. Не само с уменията си. А и защото им завиждаха най-много.

Не крия, че първата ни любов – и една от най-силните – си остана авиацията. От нея, впрочем, като че ли започна промяната, за която говоря. Военните пилоти на Граф Игнатиево от школата, която още получаваше летателните си класове по руската система – бяха реалните герои от българския ТОП ГЪН… За първи път ги видях по този начин, когато снимахме видеорепортаж за Петър Банков – тогава майор – който беше спасил и себе си, и изтребителя МИГ 21 при отказ на единствения му двигател на 16 км височина… После в годините успяхме да съхраним последните мигове… от затвaрянето на Авиобаза Чешнегирово и от пилотите, които прибираха летателните си костюми, за да облекат тези на охранители… Запечатахме обновяването по НАТО-вски стандарт на АБ Граф Игнатиево,  последния полет на ген. Стефан Попов като командир на ВВС, полетите на американски посланици и емоционалното гостуване в базата на рок легендата Брус Дикинсън…

Бяхме неотменно край полосата при всяко НАТО-вско учение в „Графа“, пътувахме 9 часа в разузнавателния АУАКС заедно с още два тв екипа; негодувахме, когато взимаха за излъчване картинка от странно и необичайно за нашите ширини „торнадо“, вместо от поредния открит летателен ден; вълнувахме се с едни от първите българи на работа в базите на НАТО в полския град Бидгошч и турския Измир, звъняхме с въпроси на ген. Константин Попов за катастрофата на МИГ-а, при която загина пилот, когото добре познавахме… после – за напускането на авиатори… Неудобни въпроси… които нямаше как да не задаваме. Но oт които той не се скри нито веднъж. Както не се скри, когато екипът ни го потърси, за да подкрепим заедно едно момченце, събудило се след будна кома.

Ники Банков, тогава 9 годишен, живееше в селото, където е ситуирана авиобаза Граф Игнатиево, но баща му нямаше достатъчно пари, за да организира рехабилитацията му. Авиаторите дариха лични средства… но което е по-важно – посрещнаха на своя празник момчето и стиснаха ръката му… Никой не знае какво е изпитало тогава то. Но ще ви кажа, че само за този миг си струва да си бил в журналистиката. И да си имал възможността да помогнеш това да се случи. Да разчетеш емоция в очите на мъжете в униформа, които по правило действат само по заповед… и да я намериш в погледа на едно дете, което не може да говори…

Та… ей такива неща ми се завъртяха в главата в Деня на храбростта тази година. И бързам да ги споделя. Защото зад военните паради, зад ритуалите, зад брифингите и строгата военна дисциплина има цял един свят, където думи като чест и достойнство имат значение. Макар и обгърнати в суета. Затова без патетика простичко ще завърша – честит празник, приятели! Позволявайте да видим лицата ви и в делничните дни…

 

Може да харесате още...