Таня Йовева с премиерната й книга – за уроците, които незрящите хора ни дават

Няма да видите шумни реклами за тази книга. Нито премиера, заради която медиите да се надпреварват за интервюта с автора, а сутрешните телевизионни блокове – за гостуване в ефир. Ако не беше евро-програма, по която да спечели проект за публикуване, съдържанието й дори може би щеше да остане невидимо. Като света… за незрящите.

В арт пространството на Клуб Тотал Спорт в Пловдив 100 % незрящият журналист Таня Йовева пристига с книжката си “Достоен труд за достойни хора” на ръба на началния час на премиерата в предпоследния ден на изминалата седмица. Вече я чакат близо 30 души – повечето незрящи мъже и жени с придружители. Част от тях, оказва се, я познават. Други, които я срещат за първи път, не могат да се разделят с нея дълго след представянето.

 Аз съм от Нова Загора, бях първата ученичка, която завърши реално училище. По това време незрящите учеха във вечерни училища. Работех като журналист след висшето си образование в Софийския си университет. Не спирам да пиша, защото зная, че го правя добре, а хората като мен имат нужда от самочувствие… Това е краткото й представяне. Прави го едва след като от публиката я подканят да разкаже за себе си. Предпочита повече да говори за онези незрящи мъже и жени, за които е разказала в книжката си. Това са цяла плеяда хора, които животът на тъмно не е направил хленчещи жертви, а успешни професионалисти. Когато Таня разказва за тях, гласът й се оживява. Ако не я спреш, може да говори с часове.

Кое я е лишило от злоба към света, който не вижда, аз, зрящата й колежка, не мога да разбера. Познавам я от 2012-та, когато един летен уикенд ни събра в Хисаря, а въздухът бе натежал от журналистически разговори за обща кампания на гилдията в помощ на репортера от БНТ Валя Крушкина, болна от рак… Няма нищо случайно в живота, каза ми Таня Йовева тогава. Повтаря същото на премиерата си сега. Какво, което за мен оставаше и тогава, и в този момент мрак, а тя виждаше – не попитах. Слушам дискусията, която при подобни премиери рядко върви толкова емоционално, колкото този път.

 Аз съм първият регистриран незрящ в Бюро по труда – казва възрастен мъж. Преди години чиновникът от Бюрото му се обадил ентусиазиран, за да му каже, че му е намерил работа. Оказало се, че говори за позицията нощен пазач. Не ща, казах му. Аз искам да съм авиатор – обяснява, че му отвърнал мъжът. Залата се разсмива и ръкопляска. Убийствена автоирония. Вероятно без нея първият регостриран в Бюро по труда незрящ не би оцелял в този свят.

Ако нямаш подкрепа от средата, в която искаш да се реализираш, не можеш да успееш. Аз самата нямаше да мога, когато се оказах от другата страна след сериозна контузия – допълва Зорка Иванова. Приспособила се чак на 6 месец след като се върнала на работа като социален посредник към Община Родопи. Сега е щастлива, че може да помага на хора с различни проблеми. Момче с епилепсия, например, вече 10 години работи успешно в дърводелски цех и работодателят му е много доволен от него – разказва Зорка. В две селски кметства – Белащица и Брестовица – наскоро взели на работа други двама души с увреждания. Но трябва да се знае, че има хора, които 10, 12, 15 години чакат за работа и няма кой да ги наеме. Защото не сме толерантни – обобщава. Изпуснатото в емоционалната й реч съпоставяне ненормални-нормални взривява малкото общество.

Кой е ненормален? Пита мъж от другата редица на пространството, разделено от стъклена пътека, под която прозират речни камъни от Чая. Щом в Министерството ни питат как да ни решат проблемите и очевидно не ги решават вече толкова години, значи те се развиват бавно, нещо като бавноразвиващи се – заключава с безпогрешна логика. Пляскат му.

След което красива дама става и с осанка на вродена благородничка се представя. Даниела Денчева, преподавател по поп и джаз пеене в един пловдивски арт център, на чиято собственичка благодари за поканата и доверието. Говори за самочувствието, което незрящите не трябва да губят и за това, че няма нищо по-нормално на света от това да ги приемат за нормални. В края на дискусията взима микрофона и гласът й прокънтява в бившия тютюнев склад, където вече 10 години се помещава Клуб Тотал Спорт с уникалното пространство, оградено от червена тухла на първия си етаж.

Тук е много уютно, усещам невероятна атмосфера – ми казва след като и последният човек си е тръгнал Таня Йовева. Уморена е. Но продължава да мисли за следващ проект. Какво ще кажеш да направим филмчета за всички тези успешни хора, пита ме. И някак си – ей така, от тъмата на подсъзнателното – ми става ясно, че не е било случайно запознанството ни. Ще ги направим, казвам.

Някой ден.

Защото ние, зрящите, все някога трябва да започнем да мислим за видимия и невидимия свят. И да не се страхуваме от уроците, които ни предстои да научим…