Бианка Панова пред F2F TV: Написах книгата, за да излекувам душата си
Сега ще започнем – казва пр-ът на издателство Сиела минути преди срещата на Бианка Панова с журналисти в Клуб Петното на Роршах в Пловдив. Тя е провокирала 3-ма пишещи и фотографа на F2F TV Юлиан Георгиев. Истинските истории, оказва се, не влизат във фокуса на повече медии. Говорим си го с колегите, докато чакаме едно от последните златни момичета на България преди „вятъра на промените“… Влиза ефирно, сякаш духната като перце от него… още ли се променяме, помислям си…
Томчето от 295 страници „В името на голямата цел – зад кадър“ лежи на масата пред нас. С него исках да излекувам душата си – усмихва се Бианка. Защо чак сега, пита колегата от друга интернет медия, проявила интерес към книгата. Сега узрях за нея, нали знаете, книгата сама избира кога да излезе, отговаря.
Писала я е на един дъх – за месец и половина, по-сериозно време отнела техническата работа по събиране на снимките и изрезките от публикации, защото били прибрани в няколко обемисти кашона. Досега имаше само едната гледна точка – на треньорите, а ето моята – отново се усмихва гимнастичката и признава, че тогавашните й колежки от Герена я разбират. Получих много хубави писма – някои работят в Испания, Италия, Америка… – споделя, развълнувана, че е успяла да ги върне в онова минало, което им е дало слава, но всеки знае за себе си какво му е отнело.
Спортът беше политика и социален експеримент. А ние се бяхме отдали на държавата. Тя спускаше какви и колко медали да се постигнат… Всичко трябваше да правим в името на тази цел. Нямаше значение ние какво чувстваме – думите й не звучат гневно, напротив – в едва доловимата им емоция може да разпознаеш само отдавна изживяно огорчение.
Започва да го трупа точно когато открива най-красивото чувство – любовта. Можела ли е тя да попречи на резултатите в спорта? И кое е по-важно? Целта, колкото и да е голяма, оправдава ли „рязкото навлизане в личния ти живот“, както се изразява Бианка? Тя не говори много – вероятно книгата ще разкрие само загатнатата в този раговор преса над семейството й, в което по това време братът е студент, а бащата – военен; оставането без работа на мъжа й… Не ме пуснаха да се откажа… нямаше как… беше преди Олимпиадата в Сеул и ние живеехме в залата, изолирани от обществения живот, не знаейки какво се случва.
Годината е 1988-ма. Разместването на пластовете…
Нешка тогава влезе в политиката, имаше и междуособни войни в клубовете около олимпийските квоти. Натискът беше голям, изчезна човешкото… – говори толкова тихо, че трябва да се напрегнеш, за да я чуеш… после разказва за емигрантския им живот с мъжа й: Не е никак лесно, чукаш на вратата и казваш – Добър ден, аз съм Бианка Панова, световен и европейски шампион по художествена гимнастика, те ти отговарят: Добре, какво можеш да правиш…
Можеш ли да простиш на Нешка Робева някога – питам вече не крехкото момиче, а жената, преминала през всичко това… Мисля, че с книгата го направих – отговаря след кратко мълчание. Представям си сака с медалите й, тежък 72 кг. Затворени са вътре, защото им мина времето, добавя Бианка.
Значи тази книга затваря един период от живота ти – предполагам на глас. Затова я написах, за да започна от начало, продължава репликата ми едно от последните ни златни момичета от времето на промените… дали се променихме достатъчно…
И последно, казвам, да върна разговора към целите. Коя беше тогава целта ти, коя е сега? Първата цел, на 8, когато започнах да тренирам, беше любовта към гимнастиката. После целта ми беше да стана шампионка. Нали знаете, когато човек няма нищо, иска нещо. Когато има нещо, иска всичко. Трябва да знаеш кога да спреш. А целта сега – упорствам и разтварям книгата й за автограф. Сега ли, сега целта ми е да опозная себе си, за да се обикна… но съм още в началото… отговаря ми и чак сега очите й се усмихват широко.
Срещите й с бъдещите читатели, убедена съм, ще са много… Моята продължава насаме с думите … „Започнах да пиша тази книга в далечната 1990., когато бях убедена, че хората трябва да узнаят за цената, която се плаща затова да бъдеш „златно момиче“ тогава“.„
Всеки трябва да я знае.
В този ред на мисли, Анна, дали Кеворк ще покани Бианка? Още ли живеем в онова време?
Ще допълня-всичко,за което Бянка говори в книгата ,е достоверно. За отношенията в отбора,за толериране на едни,за сметка на други,за това,че Нешка обираше славата,а треньорките,които й предоставяха едни изградени гимнастички за финален щрих нищо не се говореше.. Тези труденички бяха упорито пренебрегвани.Вярно е за пазарлъците и договорките за медалите..Вярно е ,че Партията поставяше задачи за бройки медали,вярно е ,че ченгетата придружаваха навсякъде отборите,вярно е ,че всички бяхме шпионирани..Вярно е ,че Партията контролираше личния живот на хората,имаше и т.н Другарски съд,който се месеше и в междусемейните отношения и ги излагаше на показ.. Тези неща трябва да се знаят и да се помнят.А Бянка беше прекрасна,тя беше изящна,не познавам по-талантлива..Не й даваха път,пречеха й.Завидяха й и се опитаха да я смачкат..Тя не беше продукт на Нешка,не беше от любимките.Тя се изправи сама срещу статуквото и успя! Това и до днес някои не могат да й простят! Браво Бянка. Поздравявам те за прекрасната книга!Успех в новите начинания!
bravo.taka e
Прочетох книгата и я намирам интересна и правдива. Аз също бях 9 години в тозе спорт ,от първите..Знам от кухнята за какво става дума..Виждам с каква злост Нешка се втурва в контранападение,без някой да я атакува.. Бянка просто казва истината..Времето беше такова,не избираме времето ,в което живеем.. А Нешка-гузен негонен…не човек ,а желязо-тире- КОМУНИСТ!Какви ли не писаници до ЦК на БКП извади.. Партията винаги е права- дори и когато греши!!!!Дори и днес….при Кеворк!Не съм пристрастна,а просто свидетел….